„Звънни на 911“
Брейди изтичва до телефона, вдига слушалката и чак тогава осъзнава, че не може да повика помощ. Ще последват твърде много въпроси, на които няма как да отговори. Връща слушалката на вилката и се втурва обратно при майка си.
— Защо си ровила там, майко? Защо?
— Брейуи! Евет… енайсет…
— Кога го изяде? Колко време мина?
Стъпалата ѝ отново забарабаняват по пода. Тя рязко отмята глава, изцъклените ѝ очи се взират в тавана за секунда-две, после главата ѝ клюмва. Отново се чува гъргоренето — сякаш вода си пробива път през частично запушена тръба. Устата на отровената жена се разтяга, от гърлото ѝ изригва бълвоч и на скута ѝ се образува локва. Боже господи, половината е кръв!
Брейди си спомня как понякога му се искаше да е мъртва. „Но не съм искал да стане така — казва си. — Не и по този начин.“
Хрумва му нещо — сякаш лъч светлина озарява бушуващ океан. В интернет ще намери указания как да ѝ окаже първа помощ. В интернет има всичко.
— Ще ти помогна — прошепва, — но ще те оставя сама за малко. Ти… ти чакай тук, мамо. Опитай се да…
Без малко да ѝ каже: „Опитай се да се отпуснеш.“
Затичва се към кухнята и към вратата към мазето. Там, долу, ще научи как да я спаси. Дори да не научи, поне няма да я гледа как бере душа.
28.
Думата, която включва осветлението, е контрол, но дори след като Брейди я произнася за трети път, мазето остава тъмно. Ами да — програмата за гласово разпознаване не реагира, защото гласът му е променен. Нима е чудно? Мамка му, нима е чудно?
Натиска ключа на стената и щом лампите светват, затваря вратата, за да не чува ужасяващите звуци от дневната, после слиза по стълбището.
Дори не се опитва да активира компютрите с гласова команда, включва само номер 3 чрез бутона зад монитора. На екрана се появяват цифрите, отброяващи назад до „Пълно заличаване“. Той въвежда паролата си и ги спира. Не търси в интернет противоотрова за стрихнин: знае, че е твърде късно, и докато седи в своето безопасно местенце, си позволява да си го признае.
Знае също как се е случило. Вчера тя пази поведение, остана трезва цял следобед, за да му приготви хубава вечеря, и днес си е наваксала. Насвяткала се е до козирката и е решила да хапне нещо, за да поизтрезнее, преди любимият ѝ син да се е върнал. Не е открила нищо привлекателно нито в килера, нито в хладилника. После си е спомнила малкия хладилник в гаража. Безалкохолните не са я интересували, надявала се е да има някакви пакетирани закуски. Само че е открила нещо още по-хубаво — найлонов плик с прясна кайма за хамбургери.
Брейди се сеща за една стара пословица: „Ако нещо може да се изпорти, то задължително ще се изпорти.“ Май го наричаха „принципът на Питър“. Влиза в интернет да провери. Бързо открива, че не е принципът на Питър, а закон на Мърфи. На името на някой си Едуард Мърфи. Инженер, работил за Военновъздушните сили на САЩ. Ти да видиш!
Продължава да сърфира. Влиза в няколко сайта, играе пасианси. Когато тропотът от горния етаж се усилва, решава да послуша музика на своя айпод. Нещо ободряващо. Например на „Стейпъл Сингърс“67.
И докато в ушите му звучи песента „Уважавай себе си“, той влиза в „Синия чадър на Деби“ да провери за съобщение от дебелия ДВО.
29.
Повече не може да отлага. Прокрадва се на горния етаж. Вече се здрачава. Миризмата на изгоряло месо почти не се усеща, но вонята на повръщано е нетърпима. Брейди отива в дневната. Масичката е преобърната, майка му лежи на пода до нея. Изцъклените ѝ очи са вперени в тавана. Устните ѝ са разтегнати в страховита гримаса, напомняща усмивка. Вкочанените ѝ пръсти са свити в юмруци. Мъртва е.
Той си мисли: „Защо ти трябваше да ходиш в гаража, когато огладня? О, мамо, мамичко, кой дявол те изпрати там? — Хрумва му идиотската сентенция: — Ако нещо може да се изпорти, то задължително ще се изпорти.“ Повтаря си го, взира се в гадорията на пода и се пита дали имат препарат за почистване на килими.
Ходжис е виновен. За всичко!
Ще му го върне тъпкано, и то съвсем скоро. Сега обаче има по-спешна работа, която трябва да обмисли. Машинално сяда на стола, на който се настанява, когато гледа телевизия заедно с мама. Хрумва му, че тя никога повече няма да гледа „Сървайвър“ или друго риалити. Тъжно е… но и забавно. Представя си как Джеф Пробст68 изпраща на погребението ѝ цветя с картичка, на която пише: „От всички твои ОЦЕЛЕЛИ приятели“, и се засмива.
67
„Стейпъл Сингърс“ — американска вокална група от втората половина на XX век, изпълнявала госпъл и соул музика. — Б. пр.
68
Джефри Пробст — американски телевизионен водещ и изпълнителен продуцент, получил награда „Еми“ за шоуто „Сървайвър“. — Б. пр.