Тясната връзка между идеята за сътворение чрез водата (морска космогония; периодично създаващ нов свят потоп; дъжд), раждането и възкресението се потвърждават в една сентенция на Талмуда: „Бог има три ключа — от дъжда, от раждането и от възкресението на мъртвите123“.
Символичното повторение на Сътворението в празника Нова година е запазено и до наши дни у мандейците в Ирак и Иран124. И до днес, в началото на годината персийските татари засяват семе в делва, пълна с пръст; това се прави в чест на Сътворението125. Обичаят да се сеят зърна по време на пролетното равноденствие (у много народи начало на годината е март) се наблюдава в широк ареал и стои във връзка със земеделските празненства126.
Умирането и възкръсването на природата се вписва в символиката на периодичното възраждане на Природата и човека. Земеделието е само една от плоскостите, върху които се проектира символиката на периодичното прераждане. И ако „земеделската версия“, благодарение на своя народен и емпиричен характер, се радва на изключително широко разпространение, тя не може в никакъв случай да бъде считана за принцип и крайна цел на сложната символика на периодичното възраждане. Нейните основи се крият в лунния мистицизъм, което от етнографска гледна точка я отнася към предаграрния период и предземеделските общества. Основното и същественото е идеята за възраждане, т. е. за повтаряне на Сътворението.
Описаният обичай на персийските татари трябва, следователно, да се вмести в иранската космическа и есхатологична система, която го предполага и обяснява Навруз (иранската Нова година) е едновременно празникът на Ахура-Мазда (честван на „деня Ормузд“ през първия месец) и ден на Сътворението на света и човека127; в този ден „се подновява сътворението“128. Според запазената в Димаски традиция129 царят обявявал: „Ето новият ден на един нов месец на една нова година; трябва да подновим това, което времето е изхабило“. Все тогава се определя и съдбата на хората за цялата година130.
В нощта на Навруз се виждали безброй огньове и светлини и се практикувало обредно очистване с вода и възлияния, целящи да предизвикат изобилни дъждове през настъпващата година131.
Съществувал е впрочем обичай по време на „големия Навруз“ всеки да посее седем вида зърна в една делва и „според растежа им да отсъди каква ще бъде реколтата през годината“132; обичаят е сходен с „определянето на съдбите“ по време на вавилонската Нова година, запазено чак до наши дни при мандейците и йезидите133.
Все поради факта, че Нова година повтаря акта на сътворението, 12-те дни от Коледа до Богоявление и до днес са смятани за предзнаменование за 12-те месеца на годината. В цяла Европа селяните предсказват времето и валежите за всеки месец според метеорологичните знаци през тези 12 дни134.
Същото е и на празника Tabernacles, когато бива определяно количеството дъжд за всеки месец. Във ведическа Индия дванайсетте дни в средата на зимата се схващали като образ и „подобие“ на годината135.
На някои места и в някои епохи, особено в календара на Дарий, иранците си служат с още един новогодишен ден — mihragân (празник на Митра), който се пада в средата на лятото. Когато двата празника били включени в един и същ календар, михраган започнал да се счита за предзнаменование за края на света. Персийските теолози го имат като знак на възраждането и за края на света, понеже в момента на празнуването му всичко, което расте, достига своята пълнота и изчерпва възможността за по-нататъшен растеж, а животните спират половата си дейност. По същия начин персите смятат Навруз за начало на света, понеже по това време всичко става обратно на описаните факти.136
В предадената чрез Ал-Бируни традиция краят на изтеклата година и началото на новата се тълкуват като изчерпване на биологичните ресурси във всеки един план, същински край на света. („Краят на света“, т. е. на един определен исторически цикъл, не винаги е отбелязан с потоп, но също и с огън, горещина и т.н. В едно дълбоко историческо апокалиптично видение жаркото лято е представено като връщане към хаоса137).
В труда си „Проблемът за Кентаврите“ Ж. Дюмезил изследва сценария на края и началото на годината в по-голяма част от индоевропейските народи (славяни, иранци, индийци, гърци и римляни) и показва елементите на инициационни обреди, запазени в митологията и фолклора на тези народи.
126
127
Срв. събраните извори y
128
134
Срв.
137