Непрекъснатото обновяване на времето (т.е. в течение на целия интервал, наречен „година“) у примитивния човек се доказва и от древността и универсалния характер на свързаните с Луната вярвания. Луната е първият мъртвец, но и първият умрял, който възкръсва. Другаде вече показахме166 значението на лунарните митове за появата на първите цялостни „теории“ във връзка със смъртта и възкресението, с плодовитостта и прераждането, инициациите и т.н. Тук ще напомним само, че ако Луната служи за „измерване“ на времето (в индоевропейските езици повечето термини, означаващи месец и луна, са производни от корена •me–, който на латински дава както mensis, така и melior, „меря“) и ако фазите й представляват една времева единица (месец) доста преди преминаването към слънчевата година и по много осезаем начин, с това тя разкрива и „вечното завръщане“.
Фазите на луната — поява, нарастване, смалява-не и изчезване, последвано от нова поява след безлунни три нощи — са изиграли огромна роля за формирането на цикличните концепции. Такива намираме главно в апокалипсисите и в архаичните антропогонии167; потопът или наводнението слагат край на изчерпалото се и потънало в прегрешения човешко общество, и роденото наново човечество обикновено води началото си от спасил се от потопа митичен „прадед“, или от свързано с луната животно. Стратиграфският анализ на тези групи от митове показва очевидния им лунен характер168.
Това означава, че лунните ритми не само покриват кратките интервали (седмица, месец), но и дават архетипа на по-продължителното времетраене; фактически „раждането“ на една човешка общност, нейният растеж, овехтяване („износване“) и смърт са приравнени към лунния цикъл. Този паралелизъм е от значение не само защото ни разкрива „лунната“ структура на космическото „ставане“, но и поради оптимистичната си насоченост: както луната никога не изчезва окончателно (а е последвана от нова луна), така и човешката смърт, и особено загиването на една човешка общност (потоп, наводнение, потъване на материк) не бива пълна и завинаги, защото една преживяла катастрофата семейна двойка дава живот на новото човечество.
Това циклично схващане за смърт и ново раждане на човечеството се е запазило и в историческите култури. През III в пр.н.е. Берозий дава на елинистическия свят — откъдето го приемат римляни и византийци — вулгаризираната версия на халдейското учение за „Голямата Година“. В него Вселената се разглежда като вечна, но периодически всяка „Голяма година“ се унищожава и сътворява отново (съответният брой хилядолетия варира според различните школи). Когато седемте планети се съберат заедно в знака на Рака („Голямата зима“), ще стане потоп; когато се срещнат в знака на Козирога (т.е. в лятното слънцестоене на „Голямата година“), цялата Вселена ще бъде погълната от огъня. Възможно е тази доктрина за периодични космически пожари да е била споделяна и от Хераклит169; във всеки случай тя доминира в схващанията на Зенон и в цялата космология на стоиците. Митът за космическото изгаряне (’εκπύροσις) се е радвал на широко разпространение между I в. пр. н. е. и III в. в н. е. в целия източен регион на римския свят и бива включен в значителен брой учения (гноси), възникнали на основата на гръко-иранско-юдейския синкретизъм. Подобни идеи се срещат в Индия и Иран (където вавилонското влияние е несъмнено поне в астрономическите изчисления), както и у маите от Юкатан и при мексиканските ацтеки. Ще се върнем на тези въпроси, но още отсега можем да подчертаем „оптимистичния характер“ на тези идеи. Този оптимизъм се свежда до съзнанието за нормалност на цикличната катастрофа, до сигурността относно нейния смисъл, и особено в убеждението, че тя никога не е окончателна.