Нека пътьом подчертаем един факт, останал неразвит в подробности в кулата на така наречените примитивни народи Върховните Същества се намесват само в краен случай, когато обръщането към богове, демони и магьосници с цел „изгонване“ на някакво страдание, не е дало никакъв ефект. По този случай пигмеите семанга си признават всички прегрешения, за които се считат виновни — обичай, регистриран и на други места, когато се прибягва към последната възможност да се облекчи едно страдание.
Всеки момент от магическо-религиозното лекуване на страданието ясно показва неговия смисъл: то е предизвикано от магическо действие на неприятел, нарушаване на табу, преминаване през опасна зона, от гнева на някое божество или, когато всички други възможности са изчерпани, от волята или гнева на Върховното Същество. Първобитният човек — и както ще видим след малко не само той, не може да си представи непричинено „страдание“171.
То произтича или от лична грешка (ако налице е религиозна простъпка), или от злонамереността на съседа (когато вещерът открие, че става дума за магическо действие), но винаги в основата лежи някакво прегрешение или най-малкото причина, свързана с волята на забравения Върховен бог, към когото човек рано или късно е принуден да се обърне. Всяко от тези обяснения прави „страданието“ разбираемо и, вследствие на това — поносимо. Примитивният човек се бори срещу него с помощта на всички налични магикорелигиозни средства, но има моралната сила да го понесе, защото то не е абсурдно. Критичният момент на „страданието“ е самата му поява, и то смущава само доколкото първопричината му остава скрита. В мига, в който магьосникът или жрецът открие защо децата или животните измират, защо сушата трае прекалено дълго, дъждът се лее като из ведро, дивечът изчезва и т.н., „страданието“ започва да става поносимо. То придобива смисъл и причина, което дава възможност да се включи в система и да се обясни.
Казаното по-горе за „примитивния човек“ се отнася до голяма степен и за човека от архаичните култури. Разбира се, обясненията за цената и причината на болката и страданието се менят според народите, но подобно „оправдание“ се среща навсякъде. Най-общо може да се каже, че „страданието“ се приема като следствие на някакво отклонение спрямо „нормата“. Естествено е тази „норма“ да е различна в отделните цивилизации. За нас е от значение фактът, че в нито една архаична цивилизации болката и страданието не се считат за „слепи“ и безсмислени.
Индийците доста рано са изработили концепцията за всеобщата причинност — кармата, която интегрира настоящите събития и страдания на индивида, обяснявайки същевременно и нуждата от преселение на душата. В светлината на закона карма страданието не само бива осмислено, но и придобива положителна стойност. Страданията на настоящото съществуване са не само заслужени — понеже се явяват съдбовният резултат от грехове и грешки, натрупани през предишните съществувания, но и добре дошли, понеже само това е начинът да се погълне и да се ликвидира поне част от кармичния дълг, който тежи върху индивида и предрешава кръга на бъдещите му съществувания. Според индийската концепция всеки се ражда с дълг, но също така и свободен да натрупва нови дългове. Животът му представлява дълга серия от плащане на заемите, чието осчетоводяване не винаги е формално. Този, който не е изцяло лишен от разум, може да понесе с достойнство страданията, болките, удари на съдбата, неправдите и пр., понеже всяко едно от тези „нещастия“ решава едно кармично уравнение, оставено от някой предишен живот. Очевидно индийската спекулативна мисъл е търсила, и доста рано изнамерила средства, с помощта на които човекът може да се освободи от безкрайната причинно-следствена верига, управлявана от кармическия закон. Подобни решения, обаче, не обезценяват самия смисъл на страданието, а напротив, подсилват го. Както йога, будизмът тръгва от принципа, че цялото съществуване е болка и предлага възможността пълно и окончателно да се надскочи тази непрекъсната верига от страдания, до която се свежда животът в последна сметка. Но будизмът — впрочем също както йога и всеки друг индийски метод да се постигне свободата, не се съмнява нито за миг в това, че болката е „нормална“. За Веданта страданието е „илюзорно“ само доколкото самата Вселена е такава; нито човешкото преживяване на болката, нито Вселената са реалности в онтологичния смисъл на думата. Извън изключенията като материалистическите школи Локайата и Шарвака, за които „душа“ и „Бог“ не съществуват, а бягството от болката и търсенето на наслади е единствената смислена цел на човека — цяла Индия отдава на страданията (били те космически, психически или исторически) точно определен смисъл и функции. Кармата гарантира, че всичко ставащо по света се случва съобразно с неотменния закон на причинно-следствената връзка.
171
Още веднъж да уточним, че от гледна точка на антиисторическите народи и класи, „страдание“ е равносилно на „история“. Тази еквивалентност важи за европейските селски цивилизации — култури дори и в наши дни.