Приведохме този пример, за да осветлим новото в еврейската религия по отношение на традиционните структури. Също както Аврамовият опит може да се сметне за нова религиозна позиция на човека във Вселената, така чрез пророчеството и месианизма историческите събития се пречупват в съзнанието на еврейския елит като новопридобито измерение. Историческото събитие става теофания, чрез която се разкрива и волята на Яхве, и личните връзки между него и избрания народ. Обогатена с христологията, същата тази концепция ще застане в основите на философията на историята, която християнството се опитва да изгради от св. Августин Блажени насам. Но да повторим: както в християнството, така и в юдаизма откриването на новото измерение — вярата, не води до коренна промяна на традиционните възгледи, тя само става възможна за всеки, по-специално за всеки християнин. Огромната част от т. нар. християнски народи продължава и до ден-днешен да се пази от историята, по-често като я забравя или просто изтърпява, отколкото да й придава смисъла на „отрицателна“ или „положителна“ теофания177.
Приемането и оценяването на историята от страна на юдейския елит не означава по никой начин, че традиционният модел на поведение (разгледани в предишната глава) е бил изоставен. От своя страна, месианските вярвания в едно последно възраждане на света също така носят нотки на антиисторичност. Тъй като вече му е невъзможно периодически да отмени или забрави историята, евреинът я понася с надеждата, че в един по-близък или по-далечен момент тя окончателно ще спре. Необратимостта на историческите събития и на времето се компенсира от ограничаването на историята във времето. В духовния хоризонт на месианството съпротивата срещу историята изглежда по-решителна, отколкото в хоризонта на традиционните архетипи и повторения. Ако във втория случай историята е отречена, игнорирана или премахната чрез периодичното повтаряне на Сътворението и прераждане на времето, в месианската концепция тя трябва да бъде понесена поради нейната есхатологична функция и може да се понесе, защото се знае, че някой ден ще свърши.
Така историята е унищожена не от съзнанието, че се живее в едно вечно настояще (съответстващо на безвременното начало на архетипите), чрез периодично повтарян ритуал (например обредите за начало на годината), а от съзнанието, че се живее в бъдещето. На мястото на периодичното възраждане на Сътворението идва едно-„единствено“ прераждане, което ще се състои в бъдещето. Но желанието да се сложи окончателен край на историята представлява също, и все още, анти-исторично поведение в същия смисъл, както и другите традиционни концепции.
Космическите цикли и историята
В нито една архаична цивилизация мястото, отредено на „историята“, не е така добре разкрито, както в теориите за „Великото Време“, т.е. за големите космически цикли, които бегло споменахме в предишната глава. Връщаме се към тях, понеже там за пръв път се очертават две различни ориентации — насоки: традиционната, която присъства като предчувствие (без да бъде никъде ясно формулирана) във всички „примитивни“ култури — тази на периодично подновяваното циклично време, и другата — „модерна“, на крайното време, фрагмент (пък макар и кръгов), затворен между две безвременни безкрайности.
Почти навсякъде теориите за „Великата година“ вървят ръка за ръка с мита за последователните „векове“, при което „златният век“ е винаги, в началото на цикъла, близо до парадигматичното illud tempum. И в двете доктрини — за безкрайното кръгово и за крайното кръгово време, този златен век може да бъде постигнат отново, с други думи е повторим: безкрайно много пъти според първата и един-единствен път — според втората. Напомняме тези факти, интересни и сами за себе си, за да изясним смисъла на „историята“ от гледна точка на всяка доктрина. Ще започнем от индийската традиция, защото там намираме мита за вечното повторение в най-величествената му форма. Вярването за периодично разрушение и съграждане на Вселената се намира още в Атхарваведа (X, 8, 39–40).
177
Това не предполага липса на религиозност у тези народи (повечето общества с развита земеделска структура), а само „традиционната“ оценка (основана на архетипи), която те дават на християнството.