За евреите трайността на света е също ограничена в седем хилядолетия222, но равините като правило не са допускали краят на света да се определи чрез математически изчисления. Те се задоволяват да посочат поредицата от космически и исторически бедствия (глад, суша, войни и т.н.), предричащи края на света. След това ще се появи Месията, мъртвите ще възкръснат223, Господ ще победи смъртта и ще последва обновление на света224.
Както навсякъде в апокалиптичните учения, и тук намираме традиционния мотив за крайния упадък, за тържеството на злото и на сенките, които предшестват промяната на еона и обновяването на Вселената. Един вавилонски текст225 вижда апокалипсиса така: „Когато това стане на Небето, тогава всичко прозрачно ще стане мътно и всичко, което е чисто, ще стане мръсно, народите ще се смесят, няма да се чуват повече молитви, всички гадания ще бъдат неблагоприятни…“ „Под това царуване хората ще се разкъсват едни други, ще продават децата си за пари, мъжът ще изостави жена си и съпругата ще избяга от своя съпруг, и майката ще затвори врати за дъщеря си“. Друг химн разказва, че тогава слънцето няма да изгрява, луната не ще се покаже на небосклона и т.н., но според вавилонското схващане този период на сенки и здрач е винаги следван от друг, на райски зори. Както и трябва да се очаква, често вторият започва с възцаряването на даден владетел; Ашурбанипал се смятал за „възродител“ на Космоса, защото „от мига, в който добрите божества ме сложиха на престола на бащите ми, Адад изпрати дъжда… житото покълна… реколтата беше пребогата… стадата се умножиха…226“.
С една дума, може да се каже, че както за иранците, така и за евреите и за християните „историята“, отредена на Вселената, има край и че краят на света съвпада с унищожаването на грешниците, възкресението на мъртвите и с победата на вечността над времето. И въпреки че тази доктрина придобива все повече популярност в I в.пр.н.е. и в следващите векове, тя не успява окончателно да изтрие традиционното схващане за периодично възраждане на времето чрез ежегодно повтаряне на Сътворението. В предишната глава видяхме, че иранците запазват следи от това учение чак до късното Средновековие. Доминиращо и в предмесианския юдаизъм, то никога не бива изцяло заличено, тъй като равинските кръгове се колебаят да определят предначертаното от Господ времетраене на Вселената, уверявайки само, че това време със сигурност ще дойде. Що се отнася до християнството, евангелическата традиция в него смята, че βασίλεια τοϋ θεού (Царството Божие — бел. прев.) вече присъства сред (’εντός) вярващите и следователно, че онова време е винаги актуално и достъпно за всеки, в който и да е момент, чрез μετάνοια. И тъй като става дума за религия, коренно различна от традиционната религиозност, тъй като става дума за „вярата“, в християнството периодичното възраждане на света се представя като възкръсване на една човешка личност. За този, обаче, който участва във вечното сега на Царството Божие, „историята“ спира също толкова истински, както и за архаичния човек, който периодично я премахва. Следователно историята може да се роди наново и за християнина, в частност от и чрез всеки вярващ, дори и преди Второто пришествие на Спасителя, когато тя ще спре окончателно и завинаги за цялата вселена.