— Готово — каза той и посочи с дебелия си къс показалец. — Ето я вила с баните, както вие искаше.
Мама, която през цялото време на пътуването плътно стискаше клепачи, сега предпазливо отвори очи и погледна. Спиро сочеше към един полегат склон на хълма, спускащ се към блесналото море. Хълмът и долините наоколо представляваха килим от маслинови горички, които просветваха като люспи на риба там, където вятърът докосваше листата. На средата на хълма, сред изправени на стража високи и стройни кипариси се бе сгушила малка вила с ягодовочервен цвят, като някакъв екзотичен плод в парник. Кипарисите леко се поклащаха от бриза, сякаш се бяха заели да пребоядисат небето по-ярко синьо в чест на нашето пристигане.
Втора глава
Ягодовочервената вила
Червеното лице на неголямата квадратна вила, разположена сред своята градинка, излъчваше увереност.
Капаците на прозорците бяха избелели от слънцето до нежно пастелнозелено; на места боята се бе попукала и надигнала. Градината, заобиколена с жив плет от обички, бе с цветни лехи, изобразяващи сложни геометрични фигури, по краищата с гладки бели камъни. Белите калдъръмени пътечки, широки колкото по тях да се мине с гребло, се виеха изкусно около лехите с размери колкото голяма сламена шапка, оформени като звезди, полумесеци, триъгълници и кръгове, всичките обрасли с раздърпани, вплетени едно в друго подивели цветя. Рози ронеха листа, които изглеждаха големи и гладки като чинийки — огненочервени, лунно бледи, лъскави и свежи. Невените като плеяда раздърпани слънца стояха и гледаха как техният родител се движи по небето. Под тях градинските и дивите теменуги се мъчеха да покажат кадифените си невинни очи или тъжно клюмаха глави под листенцата с формата на сърце. Пищната бугенвилия4, плъзнала на всички страни по малкото предно балконче, беше като специална карнавална украса с тъмнопурпурните си, висящи като фенери цветове. В сумрака на живия плет хиляди главички се поклащаха в очакване, подобно на балерини. Топлият въздух тегнеше от мириса на стотици умиращи растения, изпълнен с нежното, успокояващо шумолене и жужене на насекоми. Още щом видяхме това място, прииска ни се да живеем там — изглеждаше така, като че вилата стоеше и очакваше нашето идване. Усетихме, че сме пристигнали у дома.
Спиро, който се вмъкна толкова непредвидено в нашия живот, сега пое напълно нещата в ръцете си.
Обясни ни, че е по-добре той да се оправя с всичко, защото хората го познавали и е сигурно, че няма да го измамят. „Не се безпокоиш себе си за нищо, госпожа Дарълс — каза начумерено той. — Оставял всичко на мене.“
Така например той ни водеше да пазаруваме и след едночасово потене и разправии успяваше да уговори покупката по-евтино, да речем, с две драхми. Това бе равно точно на едно пени, но както той обясни, важни са не парите, а принципът. Другата причина, разбира се, се криеше във факта, че той беше грък и му правеше удоволствие да се пазари. Спиро бе човекът, който като разбра, че парите ни не са пристигнали още от Англия, ни субсидира и пое ангажимента да отиде и да проведе заплашителен разговор с банковия управител за недостатъците в учреждението му. Това, че грешката не беше на управителя, ни най-малко не го възпря. Спиро бе човекът, който плати хотелската ни сметка, намери каруца да откара багажа ни до вилата и взе самите нас в колата си, натоварена догоре с храна, която беше купил за семейството ни.
Скоро разбрахме, че той не се хвали като казва, че се познава с всички хора на острова. Където и да спреше колата му, половин дузина гласове го викаха по име, ръце го придърпваха да седне при тези, които пиеха кафе на малки масички под дърветата. Полицаи, селяни и свещеници му махаха с усмивка, когато минаваше; рибари, бакали и кафеджии го поздравяваха като роден брат. „А, Спиро!“, казваха те и му се усмихваха приятелски, сякаш беше пакостливо, но обично дете. Уважаваха неговата честност, войнствения му нрав, а повече от всичко се възхищаваха на типично гръцкото му презрение и безстрашие, когато имаше работа с държавната бюрокрация, под каквато и да е форма. При пристигането ни два от куфарите, съдържащи спално бельо и други вещи, бяха конфискувани на митницата под предлог, че това са търговски стоки.
Затова когато се преместихме в ягодовочервената вила и изникна въпросът за бельото, мама каза на Спиро за куфарите ни, изчезнали в митницата, и поиска от него съвет.
— Божке, госпожа Дарълс — изрева той, а огромното му лице почервеня от гняв. — Защо досега не ми казвала? Кучите синове в митницата. Ще ви заведеш утре там и ще ги наредиш: аз всичките ги познаваш, а и те ме познаваш. На мене оставяла всичко — ще ги наредиш.