Учителката чете на класа стихотворения за цветя, като започва с онова на Уолт Уитман за люляка и за това как пролетта винаги се завръща, но Уолт Уитман не се котира особено, защото говори само за смъртта и предлага на люляците да ги положи върху един ковчег, който е видял наскоро, така че мис Жустиню казва „хайде да спрем с това докато е време“, и почва да им чете Томас Кемпиън. Дори името му е като на цветето4, мисли Мелани и стихотворението на Кемпиън й харесва много повече.
Но може би най-важният резултат от този ден, е, че Мелани вече знае точно коя дата е. Момиченцето не иска повече да се връща към положението, в което не знаеше датата, затова решава да продължи да брои.
Прочиства в съзнанието си едно местенце само за датата и всеки ден отива в това местенце и прибавя едно към последната цифра. Предварително пита мис Жустиню дали настоящата година е високосна, а тя е. Когато узнава и това, вече всичко е наред.
Да знае датата, вдъхва на Мелани увереност, която тя не може ясно да си обясни. Сякаш се е сдобила с тайна сила — сякаш е установила контрол над една мъничка-мъничка част от света.
Чак тогава момиченцето осъзнава, че никога преди не се е чувствала така.
7
Карълайн Колдуел е много умела в отделянето на мозъка от черепа. Прави го бързо и методично, и винаги изважда мозъка цял, така че тъканта да е минимално увредена. Вече толкова се е специализирала, че може да го върши и насън.
В интерес на истината, не е спала от три нощи и дразненето някъде зад очите й не минава, колкото и да ги търка. Но съзнанието й е ясно, тъй ясно, че в самия край на изострената му яснота се мярка почти незабележимото напрежение на халюцинациите. Карълайн Колдуел знае какво върши. Наблюдава се как го върши, изпълнена с одобрение към собствената си виртуозна техника.
Първият разрез е в основата на окципиталната кост — намества най-тънкия си трион в процепа, подготвен от доктор Селкирк, вмъква го през обелените настрани слоеве плът, между бучиците и пъпчиците на оголените мускули.
Удължава разреза и в двете посоки, като внимава линията да е съвсем хоризонтална и да следва плътно най-широката част на черепа. Важно е да си осигури достатъчно пространство за работа, за да не смачка мозъка или да не остави някое парченце вътре, когато го извади от костната кутия. Продължава нататък, трионът се мярка и проблясва напред-назад като лък на цигулка, минава през париеталната и темпоралната кост, поддържа правата линия, докато стига най-сетне до надочните дъги.
В този момент правата линия престава да е от значение. Вместо това трябва да се изпише едно X; доктор Колдуел прокарва триона от горе вляво към долу вдясно, после обратно — от долу вляво към горе вдясно, правейки два малко по-дълбоки разреза, които се пресичат в точката между очите на субекта.
Очите се местят и трепкат в бързи серии, фокусират се и се разфокусират, отново и отново.
Субектът е мъртъв, но патогенът, който контролира нервната му система, дори не е усетил загубата на ясното съзнание. Той все още знае какво иска, все още е капитан на потъващия кораб.
Доктор Колдуел задълбочава диагоналните разрези в лицевата част на черепа, защото синусите на субекта правят костта тук двойно по-дебела.
После оставя триона и взема отвертката — част от комплекта, който преди повече от трийсет години баща й получи като подарък от „Рийдърс Дайджест“ задето се абонира за някои от изданията им.
Следващият етап от операцията е деликатен и труден. Доктор Колдуел подпъхва лекичко върха на отвертката под ръбчето на разрезите, разтваря ги, докъдето може, като се старае никога да не пъха инструмента твърде дълбоко, за да не нарани мозъка отдолу.
Субектът въздъхва, макар че вече не изпитва нужда от кислород.
— Още малко — казва доктор Колдуел и миг по-късно се усеща пълна глупачка. Това не е разговор, нито пък споделено преживяване от какъвто и да било тип.
Вижда как доктор Селкирк я наблюдава с леко напрегнато изражение. Раздразнена, доктор Колдуел щраква с пръсти и сочи, за да накара доктор Селкирк да й подаде отново триона.
Сега започва серия от безкрайно малки стъпчици към целта — доктор Колдуел натиска леко с отвертката под ръба на разреза, за да провери къде ще го усети да поддава; на местата, където има съпротива, довършва с триона, и така, постепенно, повдига и отделя горната част на черепа като едно цяло капаче.
4
Непреводима игра на думи — името на поета (Campion) съвпада с английското наименование на цветето плюскавиче — red campio. — Б.пр.