Жустиню излиза от джипа да обясни на чудовището кое как ще стане.
Паркс нарежда на Галахър да не изпуска гадинката от поглед и да не се разделя нито за момент от пушката и пистолета. Разбира се, сержантът и сам ще я наблюдава, но никога не е излишно човек да се презастрахова.
26
— Какво решаваш? — пита я мис Жустиню.
В първия момент Мелани дори не разбира въпроса. Чака мис Ж да обясни и след малко тя — колебливо — обяснява:
— Тръгваме на юг, към Бийкън. Ти обаче можеш да отидеш където си поискаш. Войниците са те хванали в Лутън или в Бедфорд, или някъде в околностите, на мястото, където си живяла. Можеш да се върнеш там, ако искаш, и да се събереш пак с… Така де, с твоите си…
Учителката съвсем се разколебава.
— Какво? — помага й Мелани. — С кого да се събера?
Мис Жустиню тръсва глава.
— Искам да кажа, да бъдеш отново самостоятелна. Свободна да правиш каквото си искаш. В Бийкън няма да си свободна. Ще те сложат в друга килия.
— Харесвах си килията. И класната стая харесвах.
— Но в Бийкън няма да има повече уроци, Мелани. И доктор Колдуел отново ще разполага с теб.
Мелани кима. Тя знае всичко това. Не че не се страхува. Просто страхът не може да промени решението й.
— Няма значение — обяснява тя на мис Ж. — Искам да съм там, където сте вие. А и бездруго не знам пътя до мястото, където съм живяла преди. Дори не си спомням такова място. Помня само блока и вас, нищо друго. Вие сте… — Сега е ред на Мелани да се поколебае. Не знае думите, с които да изкаже онова, което иска. — Вие сте моят хляб — казва най-сетне. — Когато съм гладна. Нямам предвид, че искам да ви изям, мис Жустиню! Честна дума! По-скоро ще умра, отколкото да сторя нещо такова. Искам да кажа… Вие ме изпълвате така, както хлябът изпълнил гладния човек в песента. С вас се чувствам така, сякаш нямам нужда от нищо друго на света.
Изглежда мис Ж няма отговор за това. Миг-два няма отговор за каквото и да било. Отвръща очи от Мелани, после пак я поглежда, после отново се отвръща. Очите й са пълни със сълзи и още известно време мис Жустиню не може да говори. Когато най-сетне погледът й отново среща този на момиченцето, тя вече е приела, че двете ще останат заедно — ако не завинаги, то поне засега.
— Ще трябва да се возиш на покрива — казва мис Жустиню. — Ще се справиш ли?
— Да — отговаря веднага Мелани. — Разбира се. Няма проблем, мис Жустиню.
Не просто няма проблем! Това е истинско облекчение. Мисълта да влезе отново в джипа изпълва Мелани с ужас още от момента, в който осъзна, че може и да й се наложи да го стори, затова сега момиченцето се чувства прекрасно от факта, че останалите са измислили друг вариант. Не се налага да пътува с доктор Колдуел, която така я плаши, така я плаши, сякаш ножици се забиват в гърдите й. Но най-важното е, че сега няма опасност отново да огладнее, докато мис Жустиню седи до нея.
Мис Жустиню гледа картинката, която Мелани е нарисувала на капака на джипа. Кръгчета и квадратчета с една вълнообразна линия, която ги свързва. Учителката поглежда момиченцето с любопитство.
— Какво е това?
Мелани свива рамене. Не иска да каже. Това е пътят, който е запомнила, пътят от лабораторията на доктор Колдуел обратно до стълбите надолу към блока с класната стая. Пътят към килията й. Това е пътят към дома и Мелани го нарисува, макар да знае, че никога вече няма да слезе по онези стъпала, нито ще седне в класната стая с другите деца. Знае, че домът е просто една идея, която ще вижда в спомените си, но никога няма да я постигне така, както я постига човекът, намерил своето място, разбрал, че то си е негово и пазещ го докрай.
Всичко, което Мелани си има — за да обясни как се чувства в момента — са историите, които са й разказвали, историята за Моисей, който никога няма да зърне земята, където текат мляко и мед, историята за Еней, който бяга от падналата Троя, и стихотворението за един славей и за един мъж с натъжено сърце, изправен сред чужди нивя6.
Всичко това се надига едновременно вътре в нея и момиченцето няма сили дори да започне да обяснява.
— Просто драсканици — отвръща; чувства се зле заради изречената лъжа. Лъже мис Жустиню, която обича повече от всичко на света. И, разбира се, другата част от огромното чувство, другата част, която е още по-трудна за изричане, е това, че сега мис Жустиню е домът на Мелани, а Мелани е домът на мис Жустиню. Няма как иначе да е.
6
Мелани мисли за поемата „Ода за славея“ („Ode to a Nightngale“, 1819 г.) от Джон Кийтс. — Б.пр.