Толкова е уплашен, че сериозно се притеснява да не се напикае. Преди не разбираше как така страхът може да те накара да се подмокриш, но сега, запокитен в света на гладните и пред принудата да върви пеш всичките тези километри до Бийкън под закрилата само на сержант Паркс, Галахър усеща как топките му се стягат и мехурът му изпуска по малко с всяка следваща крачка.
Големият въпрос е: от кое се страхува повече? Да умре тука на пътя или да се върне у дома? Всеки от двата варианта е наситен със свой собствен ужас, ясен и жив в съзнанието на редник Галахър.
Карък си беше и карък си остана. Биеха го вкъщи и в училище, не можеше като брат си да краде цигари за момичетата зад физкултурния салон, та да му позволят да ги опипва (веднъж се пробва, но баща му го хвана да му рови из цигарите и му изби всички мераци от главата с колана си), влезе в армията, само за да се спаси от лудницата у дома, имаше тъпа татуировка със сбъркан правопис (qui audet piscitur — „храбрият риболовства“7), защото татуистът беше фиркан и изпусна първите три букви, пипна гонорея от първото момиче, което му позволи да й вдигне краката, забремени второто и избяга от нея (не прекалявай с нищо, дори с любовта), а после — твърде късно — осъзна, че чувствата му към момичето са далеч по-силни и дълбоки от единия секс. Ако някога отново се върнеше в Бийкън и я видеше, щеше да се опита да й обясни. Аз съм страхливец и безполезен боклук, но ако ми дадеш втори шанс, никога вече няма да те зарежа.
Нямаше как да стане, нали?
Ето какво обаче щеше да стане. Някъде между тази нива и Бийкън някой гладен щеше да докопа редник Галахър и да отхапе парче от него. Защото по такива правила беше устроен животът на редник Галахър.
Успокоява го само едно нещо, пъхнато в джоба на панталоните му. Гранатата. Беше се изтърколила в единия ъгъл на багажника, докато Паркс закачаше другите на колана си. Галахър я взе с намерение да му подаде и нея, но някакъв импулс го накара да я скрие и да я прибере у себе си. Пазеше си я за онази последната, измъкващата маневра.
В света имаше толкова много неща, които го плашеха до смърт. Гладните можеха да го изядат. Скитници можеха да го изтезават и убият. Храната и водата можеха да свършат и всички в групата да пукнат на пътя, на метри от Бийкън.
Ако обаче ножът опреше до кокала, редник Галахър щеше да дръпне щифта на собствения си живот. Майната й на златната среда.
Хелън Жустиню мисли за мъртви деца.
Не се ограничава, пък и не иска да го прави. Мисли за всички деца по света, които са умрели, преди да пораснат. Сигурно са милиарди. Хекатомби от деца, апокалипсиси, геноциди от деца. При всяка война, при всеки глад — изправени до стената. Твърде малки, за да се защитят, твърде невинни да се скрият от злото. Убити от луди, от перверзници, от съдии, от войници, от случайни минувачи, от приятели и съседи, от собствените си родители. От тъпи случайности и от жестоки закони.
Всеки възрастен е израсъл от дете, което е извадило късмет. Но в друго време и на друго място, късметът можеше да се окаже изключителна рядкост.
И мъртвите деца тежат върху всяка жива душа. Всеки влачи бремето на вината така, както луната влачи след себе си океаните — твърде тежка, за да я повдигнеш, твърде срасната с теб, за да й обърнеш гръб.
Само ако не беше говорила на децата за смъртта онзи ден. Ако не им беше прочела „Атаката на Леката бригада“, ако те после не бяха питали какво е да си умрял, тя нямаше да погали косата на Мелани и нищо от сегашното нямаше да се случи. Нямаше да й се налага да дава обещание, което не може нито да спази, нито да пренебрегне.
Щеше да си остане такава егоистка, каквато си беше през целия си живот, щеше да си прости така, както си прощаваха всички и да се буди всяка сутрин чиста като новородено.
29
Сержант Паркс взе решение. Тръгват към Стотфолд.
Нищо и никакво селце на А1 и сержантът не храни кой знае какви надежди за него. В такава дупка няма да могат да си попълнят хранителните припаси, нито да намерят транспорт. Всичко, което си е заслужавало намирането, е отдавна намерено и отнесено. Стотфолд обаче си има едно голямо преимущество: на път им е, а следобедът преваля, така че на харизан кон… И прочее. Сержантът иска да имат покрив над главите си преди мръкнало.
Но до селцето остават още три километра — дори не са наближили достатъчно, че да видят комините на мелницата над дърветата. В този момент подминават една черква.
7
Татуировката на Галахър трябва да гласи Qui audet adipiscitur (лат.) — „храбрият печели“. — Б.пр.