Всичко това означава, че Паркс трябва да бъде изключително внимателен и да си отваря очите на четири, когато групата се качва на черния насип на асфалта и поема в индианска нишка по лекия завой на отбивката, за да стъпи на магистралата. Виждат табела, сочеща към предлаганите крайпътни услуги в района на Балдок и даваща редица неизпълними обещания: храна, бензин, зона за пикник, дори мотел със стаи за преспиване. Още от ниското, преди да се качат на магистралата, групата вижда старата бензиностанция, отдавна изгорена до основи. Сержантът си спомня как още като дете той и семейството му спряха веднъж тук на връщане от „Района на върховете“8.
Спомените му са смътни: блудкав топъл шоколад, неразбъркан, с дебел слой какао на дъното на чашата и някакъв странен тип в мъжката тоалетна с изпъкнали жабешки очи, който пееше „Реката“ на Брус Спрингстийн със зловещ монотонен глас.
Ако питат Паркс, пожарът в бензиностанцията на Балдок не е кой знае каква загуба.
А1 обаче си е все същата. С малко повече пукнатини и дупки по платното, доста обрасла с трева и бурени, но права като стрела, сочеща напред, към сладкия дом. Разбира се, между мястото, на което се намираха в момента, и въпросния дом се простираше цял гигантски заразен метрополис, но сержантът знае кога късметът му се усмихва и не иска да го насилва, като мисли твърде нататък в бъдещето. Сега са стъпили нависоко, гледната им точка е отлична. Имат видимост с километри във всички посоки.
А после слънцето изгрява: целувка по бузата от Господ.
— Добре, слушайте всички — казва сержантът и оглежда хората един по един. Дори Галахър трябва да чуе инструкциите, макар че те в по-голямата си част не са нищо повече от общи препоръки за действие, в случай че човек се озове вън от оградата. — Правила за пътуване по шосето. Предлагам да сме наясно с тях, преди да сме се качили на асфалта. Първо: не говорите. Не и на висок глас. Звукът се разнася надалеч, а гладните разчитат на него за ориентация. Той не ги провокира така мощно, както миризмата, но ще се изненадате да узнаете колко добър слух имат. Второ: отваряте си очите и за най-малкото движение наоколо и видите ли такова, сигнализирате незабавно — вдигате си ръката ей така, с разперени пръсти. После посочвате. Уверявате се, че всички от групата са видели какво сочите. Недейте направо да вадите оръжието да почвате да стреляте, защото останалите няма да знаят по какво стреляте и няма да могат да ви помогнат. Ако се окажете толкова близо до гладен, че да го виждате как се приближава към вас, можете да нарушите правило номер едно. Викайте „Гладен!“ или „Гладни!“ и, ако успеете, ми съобщете от коя посока идват и приблизително колко са далеч. Кажете: „На три часа!“ или „На сто метра!“ — все едно е. Трето и последно: ако ви погне гладен, не тичате. Няма начин да го надбягате и най-добрият ви шанс е да го посрещнете фронтално. Ударете го с нещо. Куршуми, камъни, тухли, с голи ръце, псувайте го. Ако извадите късмет, ще го съборите и ще го спрете. Изстрели в краката и в долната част на торса повишават шансовете ви за оцеляване, освен ако гладният не ви е приближил твърде много. В такъв случай се целете директно в главата: нека гадината да гризне куршума, а не вас.
Очите на сержанта срещат погледа на гладното дете. Тя го наблюдава напрегнато като всички останали, на мъртвото й бледо лице се е изписала съсредоточена гримаса. В друг момент Паркс би се засмял. Все едно крава да слуша как се готви задушено говеждо.
— Допускам, че правилата при среща със скитници са други — казва Хелън Жустиню.
Паркс кимва.
— Ако налетим пак на тия копелета, ще ги чуем далеч преди да ги видим. В подобен случай мигновено се махаме от платното и ги чакаме да отминат — точно както направихме одеве. Ако се движат пак на конвой, няма да имаме проблем.
Никой не коментира инструкциите. Продължават нататък, вървят по платното все на юг и в продължение на почти два часа крачат в пълно мълчание.