— Бягай!
33
В първите няколко секунди групата едва не загива, защото, въпреки вика на сержанта, всички замръзват на място.
Струва им се, че няма накъде да бягат. Гладните налитат от всички посоки, колкото повече приближават, толкова повече се затварят луфтовете между тях и възможните пътища за бягство.
Но всъщност само една посока има значение. И Паркс се заема да отвори път натам.
Три изстрела и трима тичащи мъртъвци рухват на земята. Два други изстрела пропускат целта. Паркс блъска силно Жустиню, стряска я и тя хуква. Галахър прави същото с доктор Колдуел, а малкото гладно дете Мелани вече тича с всички сили право напред.
Прескачат падналите гладни, които се гърчат като хлебарки, мъчейки се да се изправят отново. Ако Паркс имаше време и ако отлитащите секунди не се очертаваха като последните от живота на всички в групата, щеше да спре, за да застреля съществата в главата. Сега обаче просто ги гръмва по още един път някъде по тялото, с надежда да ги задържи още малко на земята.
Така и става, докато Жустиню не пада. Един от ранените гладни я сграбчва за крака и почва да пълзи по нея, придърпвайки се лека-полека.
Паркс забавя крачка, само колкото да прати втори куршум в кухината зад ухото на хищния бивш човек. Той пуска Жустиню. Учителката на мига скача на крака и хуква, без да се обръща назад. Само така. Защо ли и жената на Лот9 не е била толкова упорита?
Сержантът стреля наляво и надясно. Премахва само най-близките гладни, онези, които посягат или понечват да скочат. Галахър прави същото и — макар че прицелът му не струва — поне не забавя крачка при стрелбата. Това е по-добре, отколкото да се цели бавно-бавно и да стои неподвижно, докато го докопат.
Стигат портата на оградата, опасваща моравата. Паркс не вижда ключалка, но крилата си остават затворени. Очевидно преди портата се е задвижвала с електричество, но тогава си е било за тогава, а сега, в прекрасния нов постапокалиптичен свят това означава, че тя просто не бачка.
— През оградата! — крясва сержантът. — Нагоре, катери се през оградата!
Лесно е да се каже. Високото колкото човешки бой ограждение от орнаментално ковано желязо, украсено отгоре със заострени шипове, е на друго мнение. Както и да е, пробват се да се покатерят. Паркс оставя другите да се мъчат, а сам се обръща с лице към гладните и продължава да стреля.
Хубавото в случая е, че вече изобщо няма нужда да се цели. Минава на изцяло автоматичен режим и привежда дулото ниско. Покосява гладните през краката, събаря ги и превръща тичащите от първите редици в препъникамъни, които спират онези отзад.
Лошото е, че прииждат все повече и повече заразени. Шумът за тях е като гонг, който ги кани на сервирана вечеря. Излизат от улиците наоколо, тичат с непоколебима целенасоченост, тълпят се около моравата. Бройката им няма край, за разлика от амунициите на сержанта.
И в следващия момент краят на тези амуниции рязко идва. Оръжието спира да вибрира в ръцете на Паркс, гърмът на изстрелите замлъква, удавен във вълни от собственото си ехо. Сержантът изхвърля празния пълнител, бърка в джоба си за друг. Толкова често е извършвал същите движения, че може да ги прави и насън. Щраква новия пълнител и дърпа силно, за да го закопчае на мястото му. После изтегля предпазителя назад.
Предпазителят заяжда на средата на улея. Оръжието става непотребно, освен ако Паркс не извади от него онова, което пречи на механизма — най-вероятно първия патрон, който трябва да се плъзне в цевта, е застанал накриво. Двама гладни вече са на крачка от сержанта, единият идва отляво, другият — отдясно. Единият преди е бил мъж, а другият — жена. Секунда дели Паркс от най-гадната тройка в историята.
Инстинкт. Грешка в обучението. Паркс прави крачка назад и посяга към пистолета на кръста си, вместо да използва пушката като бухалка. Губи секунда, с която не разполага, и това е краят.
Само дето не е краят.
Принципно в битка сержантът се концентрира върху конкретен противник. Не е съзнателна стратегия, а трик, усвоен от практиката. Просто начин на действие. Извършва само най-наложителната задача, а всичко наоколо, което не представлява непосредствена опасност, остава на изчакване.
Паркс съвършено е забравил гладното дете, докато то внезапно не изниква пред очите му. Малката застава точно между него и нападателите. Размахва срещу тях слабичките си ръчички: трохичка съпротива, надаваща остър, пронизителен боен вик.
9
Преди унищожението на Содом и Гомор, Господ предупреждава семейството на содомеца Лот, че трябва да избягат от апокалипсиса и, напускайки града, не трябва да се обръщат назад. Въпреки това жената на Лот от любопитство се обърнала и била превърната в стълб от сол. (Битие 19:26). — Б.пр.