— А и от пламъците ще се вдигне пушек — отбелязва Жустиню. — Много пушек сигурно. Ако скитниците още ни търсят, веднага ще се издадем.
— Тогава да хвърлим просто празни бутилки — продължава Галахър. — Без олио. Може шумът наистина да ги привлече нанякъде другаде.
Паркс хвърля поглед през прозореца. Няма нужда дори да го изрича на глас. Разстоянието от прозорците и покрива на сградата до платното вън пред оградата е около четирийсет метра. Човек би могъл да хвърли бутилка толкова далече, но трябва да я хвърли наистина силно и да се моли късметът и посоката на вятъра да са на негова страна. Ако бутилката падне на моравата, само ще примами спрелите пред портата гладни също да влязат вътре.
Същото важи и за гранатите, разбира се. Възможно е от такава тактика да има повече вреда, отколкото полза.
Приказват ли, приказват, но никой не може да предложи очевиден и лесен път за бягство. Оставили са се да ги приклещят, при това нападателите им са хищници, които нито ще си отидат, нито ще изгубят интерес. Да чакат не е вариант, а всички останали алтернативи изглеждат твърде рисковани.
Жустиню отива да нагледа Мелани. Момиченцето е станало и гледа през прозореца, но при звука от стъпките на учителката се обръща. Може би е чула разговора на възрастните в съседната стая. Жустиню се опитва да я окуражи.
— Все ще измислим нещо — казва. — Ще се измъкнем оттук.
Мелани кимва спокойно.
— Знам — отвръща.
Идеята не допада на Паркс, което не изненадва Жустиню; на Колдуел пък съвсем не й допада.
Само Галахър сякаш я одобрява, но не прави нищо повече от това да кима — не изпитва желание да казва нищо, с което да противоречи на сержанта.
В дневната са, придърпали са четири стола и са насядали в кръг. Това създава илюзията, че разговарят един с друг, макар че Колдуел се е отнесла в някакъв свой си свят, Галахър не говори, освен ако не го попитат нещо, а Паркс не слуша никого, освен себе си.
— Не ми харесва идеята да я пускаме от каишката — казва той сигурно за трети път.
— Да му се не види, и защо не? — настоява Жустиню. — Преди два дни даже беше доволен да я пуснеш. Каишката и белезниците ги сложихме, за да може Мелани да остане с нас — твоята представа за компромис. От твоята гледна точка не губим нищо. Абсолютно нищо. Ако тя изпълни онова, което обещава, ще се спасим от тая каша. Ако избяга, положението ни няма да е по-лошо от сегашното.
Колдуел пренебрегва изцяло тази реч и се обръща с молбата си направо към сержанта:
— Мелани е моя — напомня му. — Принадлежи на моята изследователска програма. Вие сте отговорен, ако я изгубим.
Тези думи се оказват грешка. По всичко личи, че сержантът не обича да го заплашват.
— Четири години служа на вашата програма, докторе — напомня й от своя страна той. — Но това време мина.
Колдуел понечва да каже още нещо, но сержантът я пресича и се обръща към Жустиню:
— Ако я пуснем, какво ни гарантира, че ще се върне обратно при нас?
— Ще ми се да можех да отговоря — отвръща Жустиню. — Честно казано, и на мен не ми е ясно. Но тя казва, че ще се върне и аз й вярвам. Може би защото ние сме всичко, което тя познава на този свят.
Може би защото е влюбена в мен, а любовта, както винаги, е сляпа.
— Искам да говоря с нея — казва Паркс. — Доведи я.
Все така на каишката, с оковани зад гърба ръце и с намордник, Мелани с цялото си достойнство се изправя пред Паркс, сякаш е водачка на някакво езическо племе, и Жустиню внезапно си дава сметка колко много промени са настъпили у момиченцето. Тя вече е в големия свят и умственото й развитие след статичното си положение в базата набира опасна и непредвидима скорост. Учителката се сеща за картината „И кога за последно видя баща си?“11.
Защото стойката на Мелани е точно същата като тази на малкото момченце на картината. Разбира се, за Мелани въпросът — заглавие, зададен от художника, би бил напълно безсмислен.
— Смяташ ли, че ще се справиш? — задава й друг въпрос Паркс. — Ще можеш ли да направиш онова, което си предложила на мис Жустиню? Как мислиш?
— Ще мога — отвръща Мелани.
— Това значи да ти се доверим. Значи да те пуснем, да те освободим от каишката тук в стаята. — Сержантът държи нещо в ръка и го тръска в дланта си като зарове, които се кани да хвърли. При последните си думи показва нещото на момиченцето: ключът от белезниците.
11
„And When Did You Last See Your Father?“ — най-известната картина на британския художник Уилям Фредерик Иймс (1835 — 1918), изобразяваща разпит на малко момченце от парламентаристите по време на Гражданската война в Англия, с цел детето да издаде в невинността си укрилия се свой баща — роялист. — Б.пр.