Пийт не каза нищо миналата вечер, но затова пък имаше много неща за казване тази сутрин, започвайки още от тръгването от Санфорд. Той не искаше това пътуване, беше крайно глупаво, освен това бе чул, че ще вали по-късно през деня, защо трябваше цялата събота да ходят из гората през най-лошото време на годината през сезона на комарите, какво щеше да стане, ако Триша попаднеше на отровен бръшлян (като че ли го беше грижа) и още, и още… Бла-бла. Дори имаше нахалството да каже, че трябваше да си е вкъщи и да учи за последните изпити. Пийт никога не бе учил в събота през живота си, доколкото Триша знаеше. Отначало майка им не отговаряше, но постепенно започна да се впряга, той винаги й влизаше под кожата, ако имаше достатъчно време. Когато стигнаха до малкия мръсен паркинг край Шосе 68, кокалчетата на ръцете й бяха побелели върху кормилото и тя говореше с онзи завален тон, който Триша отлично познаваше. Майка им излизаше от състояние „жълто“ и навлизаше в състояние „червено“. Общо взето, очертаваше се една много дълга разходка от шест мили през западните гори на Мейн.
Отпърво Триша се опита да ги отклони, възкликвайки при вида на хамбари, пасящи коне и живописни дворове с най-добрия си глас за спечелването на — уау — комплект тенджери за готвене без вода, но те изобщо не й обърнаха внимание. След известно време тя просто седеше на задната седалка с Мона в скута си (баща й обичаше да я нарича Мона Моани Балонга) и раницата до себе си. Слушаше ги как спорят и се чудеше дали да се разплаче, или ще полудее. Можеха ли непрестанните караници в семейството ти да те докарат до лудост? Може би, когато майка й започваше да разтрива слепоочията с върха на пръстите, не бе защото имаше главоболие, а да предпази мозъка си от самозапалване или сгъстена до пръсване декомпресия, или нещо подобно.
За да не ги слуша, Триша се пренесе в любимите си фантазии. Свали своята шапка „Ред Сокс“ и се вгледа в автографа, написан върху козирката с широки, черни, заоблени щрихи. Това бе подписът на Том Гордън. Пийт харесваше Мо Вон, а на майка им допадаше Номар Гарсиапара, но от отбора на „Ред Сокс“ Том Гордън беше любимият играч на Триша и баща й. Том Гордън беше клоузърът2 на „Ред Сокс“; той излизаше в осмия или деветия ининг3, когато играта завършваше, но „Сокс“ все още имаха превъзходство. Баща й се възхищаваше на Гордън, защото той като че ли никога не губеше контрол върху себе си.
— Флаш има ледена вода във вените си — обичаше да казва Лари Макфарлънд.
И Триша винаги казваше същото нещо, като добавяше, че харесва Гордън, защото той имаше смелостта да хвърля майсторски дори при последното от трите възможни хвърляния (баща й го бе прочел от спортната колона на „Бостън глоуб“). Само на Моани Балонга и (веднъж) на своята приятелка Пепси Робичод беше казала повече. Тя сподели с Пепси, че счита Том Гордън за „доста симпатичен“. С Мона беше съвсем откровена, казвайки й, че Номер 36 е най-красивият мъж на света, че ако някога я докоснеше по ръката, ще припадне. Ако някога я целунеше, дори само по бузата, тя вероятно би умряла.
Сега, когато майка й и брат й се караха на предната седалка — за излета, за Санфордското средно училище, за техния неустановен живот — Триша се съсредоточи върху шапката с автографа, който баща й по някакъв начин бе взел за нея през март, точно преди започването на сезона. Помисли си:
„Аз съм в парка на Санфорд и просто вървя през игрището към къщата на Пепси през един обикновен ден. Някакъв мъж е застанал пред количката за хот-дог. Той е с дънки и бяла тениска и има златна верижка около врата си — с гръб е към мен, но аз виждам верижката да проблясва на слънцето. После той се обръща и аз разбирам… о, не мога да повярвам, но е истина, това наистина е той, това е Том Гордън. Защо е в Санфорд, за мен е мистерия, но това той. Добре. И, о, господи, очите му, същите както когато застива в решителния миг, тези очи… той се усмихва и казва, че… малко се е загубил. Пита дали не знам град на име Норт Беруик, как да стигне до там, и, о, господи, о, боже мой, аз цялата треперя. Не мога да кажа и дума. Щом си отворя устата, излиза тънко, сухо писукане, което татко нарича църкане на мишка, и само след огромно усилие мога да говоря, да звуча почти нормално и му казвам…“
Аз казвам, той казва, после пак аз, после той… Триша си мисли за това, което те биха могли да си говорят, докато караницата на предната седалка на комбито ставаше все по-ожесточена. (Понякога тишината е най-голямата благодат в живота, мислеше си Триша.) Тя все още съсредоточено гледаше подписа върху козирката на своята бейзболна шапка, когато майка й зави в паркинга. Триша е все още нейде далеч, („Триша е в своя собствен свят“, както казваше баща й), Триша все още не осъзнава, че в обикновената структура на нещата има скрити зъби, но съвсем скоро щеше да разбере. Тя беше в Санфорд, а не в зона TR-90. Тя беше в градския парк, а не при началната точка на Пътеката на Апалачите. Тя беше с Том Гордън, Номер 36, и той предлага да й купи хот-дог в замяна на упътването към Норт Беруик.
3