— Как, по дяволите, някой е разкрил къде съм бил?
— Нямам представа, но предлагам да започнеш да се тревожиш за бъдещето, а не за миналото. Обади ми се, когато излетите. — И Матюс затвори. Проклятие… беше се обадил твърде рано! Точното време за предупреждение беше пет, а не петнайсет минути. За четвърт час човек с опита на Телър можеше да измисли нов план за сражение.
На няколкостотин километра на север шофьорът на Телър каза няколко думи в радиостанцията си и двете коли спряха. Телър събра войниците около себе си, докато мушкаше с пръчка в различни точки по надрасканата в калта карта. Бури превеждаше, а Мулън гледаше и постепенно осъзнаваше, че Телър ще се окаже толкова зает, че няма да има време да го убие до след битката. Но по време на престрелка могат да се случат всякакви неща.
Докато Чумаков четеше наглия имейл на Нолан, мургавото му лице почервеня забележимо. Изнудване? Него? Невероятно. Изглежда, Абузаид го бе изиграл. О, с каква наслада би изтръгнал ноктите от поддържаните пръсти на шибания ливански посредник…
Гласът на Уотърман го извади от фантазиите му.
— Искаш ли да му отговоря? Вече обявиха последно повикване за транзитно пътуващите.
Последният час бе преминал в разпити от Чумаков за списъка на документите, които бе съставил по време на първия полет. Бяха минали само пет минути, откакто Чумаков бе дал флашката на един от лакеите си, който в този момент чакаше на опашката за паспортния контрол, за да излезе и да се отправи по възможно най-бързия начин в местното бюро на СВР, където да обработят съдържанието.
— Кажи на Нолан, че приемам условията му, но искам да се срещнем в „Парк стрийт хотел“ вместо в „Синамон Гранд Хотел“. „Парк стрийт“ е по-тих и много по-малък. Там ще е по-лесно да свършим работата.
„Да, ще е по-лесно за теб да забиеш куршум в челото ми“, помисли си Уотърман. Написа няколко реда, първо предупреждавайки Нолан, че списъците и файловете им трябва да съвпаднат. После предаде съгласието на Чумаков за сделката, стига срещата да се проведе в „Парк стрийт хотел“ вместо в „Синамон Гранд“. Изпрати имейла и затвори лаптопа си.
Чумаков вече подаваше бордната си карта на изхода. Татаринът се обърна и извика:
— Побързай, Олег, агнешкият шашлик е страхотен!
Тони Джонсън извади втори кен от кофата с лед до леглото си и го сложи в неопреновия термокалъф, грижливо предоставен от „Кунунура Кънтри Клуб“. Взе дистанционното и започна да превключва през тъпите филми, повтаряни за кой ли път, и още по-тъпите повторения на австралийски крикет мачове. Отвори третата си „ХХХХ Gold“. Беше само малко по-добра от американското светло пиво и това не бе атестат за качество.
Изключи телевизора, сложи си слушалките и пъхна жака в телефона си. Изслуша за втори път записа на разпита. Първо се чуваше въпросът му на английски, после преводът от човека на Зо, който се казваше Лазум, и следваше мълчание или абракадабра на бирмански. След това Джонсън се залавяше за работа. Чуваха се дрелката, ударите е чук, съскането на газовата горелка, последвани от писъци — о, да, писъците! — след това хлипане и неразбираемо бърборене, и накрая говорене… между риданията. Само двама го знаеха — Джонсън, който не преставаше да разчита изражения и език на тялото, и Лазум, който чуваше какво се казва — и за да стигне до него, той или смачкваше поредния пръст на крак, изгаряше зърно на гърдите или решаваше, че обектът е изпитал достатъчно болка засега и е време да се занимае с друг нещастник, „чакащ“ реда си наблизо.
През последните десетина години Джонсън бе прилагал усъвършенствани методи за разпит. Изтезанието бе едновременно наука и изкуство. Само с практика се напипваше деликатният баланс между това затворникът да възприема разпитващия сериозно и бързото премахване на части от тялото, след което обектът става безразличен към собствената си съдба. Само през март 2003-та Халид Шейх Мохамед бе преминал през симулирано давене цели 182 пъти за ролята си в организирането на удара от 11 септември, но така и не бе проговорил. Онова, което разпитващите го не знаеха, бе, че Ал Кайда в Пакистан държеше децата на Халид. Шейхът бе готов да умре, но не заради лоялност към Бен Ладен и Ал Кайда, а защото сътрудничеството щеше да означава смърт за децата му. Такива неща могат да променят баланса на силата между задържан и разпитващ.
Заслушан в записа, Джонсън задряма. Събуди се. Беше му доскучало. Липсваше му Нетфликс. Беше в настроение за „Маратонецът“, който бе еквивалентът на „Избавление“ за мислещия човек. Имаше нещо в непоносимата дентална агония и ректалната неприкосновеност, което оставяше незаличима следа в съзнанието на подрастващите. Където и да бе ходил из Британската общност, всеки човек от бялата раса бе гледал поне един от тези два филма91. Само че да накараш преводача да предаде смисъла на „Хубави устенца“ на пущу и после на бирмански никога не бе водило до получаване на полезна информация.
91
В „Маратонецът“ (1976, реж. Джон Шлезинджър) нацистки престъпник изтезава героя със зъболекарска машина, като му вади корен на здрав зъб без упойка, а в „Избавление“ (1972, реж. Джон Бурман) група бизнесмени излиза на рафтинг в опасен район и единият е завързан и изнасилен; фразата „Хубави устенца“ (He got a real purdy mouth, смисълът е pretty) е култова от втория филм (друга е „Обзалагам се, че можеш да квичиш като прасе“). — Б.пр.