Беше 16:30 и бе изморен. Освен това трябваше да направи няколко важни неща, които не трябваше да бъдат регистрирани в посолството под формата на текст, аудио или видео.
— Мили, скапан съм. Очаква се дълга нощ, като ядреният екип на МЕ ще работи на терминала, а този на Специалните операции ще стои в готовност. Тръгвам си, за да дремна няколко часа, преди да видя какво друго трябва да се направи.
— Искам да знам как стоят нещата между нас — каза Мили с глас, който се разнесе на поне три работни клетки от тяхната. Тракането по клавиатурите наоколо стихна.
— Едва се държа на крака и си тръгвам. Нека говорим утре. — Той си прибра лаптопа и резервните документи, пусна в джоба си все още неподписания паспорт и лепна целомъдрена целувка на челото ѝ. Изражението на Мили осцилираше между подведеност и недоверчивост. На Нолан вече му бе дошло до гуша и той тръгна към асансьорите, очаквайки да чуе лоши неща зад гърба си. Използва ключа си, за да извика асансьора. Когато вратите са затвориха, осъзна, че бремето на тази мимолетна връзка продължава да се увеличава стремително.
Вратите на асансьора се отвориха във фоайето, където граждани и кандидати за визи се смесваха с персонала на посолството и… със задъханата Мили.
— Сериозна съм! Искам тази вечер да изясним нещата. Знам, че си женен, но ти вече ми каза, че с жена ти не спите заедно.
Постовият морски пехотинец зад бронираното стъкло се правеше, че не е чул думите ѝ, несъмнено уловени от микрофона, но Нолан знаеше, че не е така: той я държеше в периферното си зрение и едва доловимо поклати глава в жест, който Нолан нямаше проблем да интерпретира.
— В момента имаме да вършим по-важни неща. Ти трябва да научиш нещо за полетите за извеждане и компаниите, които ги правят, а аз…
— Ще дойда да те видя, когато разбера всичко достъпно за полетите с извеждане от Южна Азия. Но не смей да ме изоставяш на улицата! — Мили беше толкова разстроена, че всеки момент можеше да избухне в сълзи.
Любопитните погледи към тях караха Нолан да иска да потъне вдън земя.
— Прати ми имейл, после ми се обади или ми прати есемес, за да си сигурна, че съм го прочел. Сега и двамата трябва да се върнем на работа. Довиждане… — Изглежда, все пак имаше бог в небесата, защото тя нито извика след него, нито го последва навън.
Опашката за такси бе отчайващо дълга, така че Нолан взе автобус, пътуването, с който му отне половин час. Използва времето, за да снима разпечатките на Ий Лин и да ги прати с имейл на шифрования акаунт на Май Лин в Safe-mail. Доколкото можеше да разбере, не го следяха.
Когато най-сетне се добра до Уотън Драйв, каза на Хуанила да не отваря на позвъняване на вратата и да не вдига телефона. Обясни ѝ, че ще дремне, а после ще вечеря в кабинета си. Дългият душ изми голяма част от напрежението му. Чакаха го прекалено много задачи, за да мисли за спане, а файловете от Шри Ланка изискваха незабавното му внимание.
22. Светещи изображения
Вторник, 11 март: Рангун, Сингапур
— Специален агент Райдър — извика Шелдън Хауард, един от взетите назаем инспектори на Министерството на енергетиката, командировани във Фукушима.
— Да, какво има? — Райдър бе разсеян, защото основното, което го интересуваше в момента, бе развитието на прехвърлянето в Хогуортс на двамата членове на екипажа на „Бандана“, които бяха опитали да избегнат задържане. Беше дал на сержантите от „Делта Форс“ задачата да ги охраняват, като ги бе инструктирал да застрелят всеки, опитал се да им попречи при изпълнението на задачата. Виковете на Гонзалес бяха ускорили пулса му. Тони Джонсън може и да не беше съвсем наред, но в сражение бе незаменим. Райдър буквално си представяше как Джонсън избива с ритник паянтовите капаци на онзи прозорец на втория стаж, вдига карабината М-453 и изпраща на онзи свят стрелците на Телър, преди да са разбрали какво им се е стоварило на главите. Дявол да го вземе!
— Открихме на „Бандана“ високорадиоактивен контейнер. Затрупан е, но можем да го изровим за може би час. Какво ще наредиш да направим? — Хауард се чувстваше уязвим по всички възможни начини: намираше се в Бирма без работна виза, беше на борда на контейнеровоз с враждебен екипаж, заобикаляха го вторачени в него въоръжени типове, сякаш извадени от „Войници на съдбата“, и на всичко отгоре търсеха уран 235 в неизвестно количество, защитени от костюми, създадени за облъчване до максимум 2000 рада за не повече от десет минути, а само бог знаеше какво имаше в онзи 12-метров контейнер. Не можеше да направи много за първите неща в този списък, но нямаше да умре от глупост, като влезе в метален ковчег.
53
М-4 — американски автомат, калибър 5,56 мм, на въоръжение в НАТО, произвеждан от „Колт“. — Б.пр.