Той се обърна и затропа с копита по коридора.
— Не си отивай, пони! — жално извика след него Тайсън.
Сетих се, че бях забравил да му разкажа за съня си с Гроувър. Но вече беше късно. Най-добрият учител, когото познавах, си отиваше. Може би завинаги.
И Тайсън заподсмърча като Анабет.
Искаше ми се да им кажа, че всичко ще бъде наред, само че не го вярвах.
Лагерниците заприиждаха към огряната от последните лъчи на слънцето столова. Ние стояхме до една мраморна колона и ги гледахме как приближават. Анабет все още беше доста разстроена, но обеща после да поговорим и отиде при братята и сестрите си от хижата на Атина — десетина момчета и момичета със сиви очи и руси коси. Анабет не беше най-голямата, но беше прекарала най-много лета в лагера. Това си личеше по наниза около врата й, на който имаше шест мъниста — по едно за всяко лято. Останалите единодушно я приемаха за свой водач.
След нея се появи Клариса начело на децата на Арес. Едната й ръка беше превързана, на бузата й имаше голяма рана, но като цяло се беше отървала с малко. Някой беше лепнал на гърба й листче, на което с големи букви пишеше „Мууу“, но явно приятелите й не смееха да й кажат.
След децата на Арес влязоха шестимата сина на Хефест, предвождани от Чарлс Бекендорф, едър петнайсетгодишен чернокож. Ръцете му бяха с големината на боксьорски ръкавици, лицето му беше зачервено и очите му винаги бяха присвити заради взирането по цял ден в пещта на ковачницата. Той беше свестен тип, но никой не се обръщаше към него на малко име или с прякор. Всички го наричаха Бекендорф. Носеше му се славата на изкусен ковач. Дай му парче желязо и за нула време ще ти измайстори остър като бръснач меч, механичен воин или пеещо фонтанче за градината на баба ти. Каквото си поискаш.
Следваха децата от останалите хижи — на Деметра, Аполон, Афродита, Дионис. От езерото дойдоха наядите. От дърветата се появиха дриадите. От полята дотичаха няколко сатири, които ми напомниха за Гроувър и сърцето ми отново се сви.
Харесвах сатирите. В лагера те трябваше да изпълняват най-различни задачи, възложени им от господин Д., но първостепенната им работа беше навън, в истинския свят. Те бяха нашите разузнавачи — проникваха под прикритие в училища по целия свят, за да търсят деца на богове и да ги водят тук. Така се бях запознал с Гроувър. Той първи беше разбрал, че съм син на бог.
Последни влязоха децата на Хермес. Те винаги бяха най-многобройни. Миналото лято техен водач беше Люк, който се беше сражавал заедно с Талия и Анабет на билото на хълма. Преди Посейдон да ме признае за свой син и аз живях известно време в хижата на Хермес. С Люк се сприятелихме… а след това той се опита да ме убие.
Сега хижата на Хермес се предвождаше от Травис и Конър Стол. Не бяха близнаци, но толкова си приличаха, че всички ги бъркаха. И двамата бяха високи и слаби, с гъста кестенява коса, която падаше над челата им. Бяха облечени в оранжеви тениски с логото на лагера и широки къси панталони. Децата на Хермес приличаха малко на елфи — с изписани вежди, подигравателни усмивки и палави искрици в очите, все едно се канят да ти хвърлят пиратка в скута. Струваше ми се смешно, че синове на бога на крадците може да носят фамилията Стол1 и дори веднъж го споменах на Травис и Конър, но те ме изгледаха ледено, все едно изобщо не схващаха шегата.
След като и последният лагерник влезе в столовата, аз издърпах Тайсън да пристъпи в средата. Разговорите секнаха. Всички погледи се обърнаха към нас.
— Този пък кой го е поканил? — измърмори някой от хижата на Аполон.
Обърнах се ядосано към тяхната маса, но не успях да видя кой се беше обадил.
От масата на подиума се разнесе познат глас:
— Виж ти, виж ти! И това ако не е Питър Джонсън! Сега вече съм на върха на щастието!
Стиснах зъби.
— Пърси Джаксън, господине.
Господин Д. отпи от диетичната си кола.
— Аха. Както казвате вие, младите: „както и да е“.
Беше облечен в любимата си риза на леопардови шарки, къси панталони и бели маратонки с черни чорапи. Заради биреното коремче и подпухналото зачервено лице приличаше на турист в Лас Вегас, осъмвал цяла седмица в казината. Зад него един изплашен на вид сатир белеше грозде и му го подаваше зърно по зърно.
Истинското име на господин Д. беше Дионис. Богът на виното. Зевс го беше назначил за директор на лагера и му беше забранил да пие като наказание, задето беше преследвал някакви нимфи.