Но аз продължавах да дърпам с двойни усилия, докато платното почна да се поддава все повече след всеки нов напън. В това време Вълка Ларсен застана до мене, почна да изтегля въжето, а аз — да го навивам.
— По-бързо! — извика той. — И ела с мене!
Докато го следвах, можах да забележа, че въпреки страшните разрушения на кораба все още съществуваше някакъв, макар и груб ред. „Призрак“ спря. Той все още беше в състояние да се бори и се бореше. Макар че бе загубил всичките си други платна, кливерът, както и гротът бяха оцелели и държаха кораба с носа към разярените вълни.
После, докато Вълка Ларсен приготвяше подемните скрипци, аз се огледах за лодката и я открих на върха на една вълна, откъм подветрената страна, на не повече от двадесет фута от нас. Капитанът бе пресметнал всичко тъй добре, че ние изведнъж се намерихме до нея и не ни оставаше нищо друго, освен да я закачим с куките за двата й края и да я издигнем на кораба. Но това не бе извършено тъй лесно.
На носа на лодката седеше Керфут, при кормилото беше Уфти-Уфти, а Кели — по средата. Докато се доближавахме към нея, лодката често се издигаше на някоя вълна, а ние потъвахме надолу и аз можех да видя почти над себе си главите на тримата мъже, наведени към нас през борда. В следния миг ние се издигахме и летяхме нагоре, докато те потъваха в бездната под нас. Това се повтаряше отново и отново и всеки път ми се струваше, че „Призрак“ неминуемо ще смаже крехката черупчица.
[# Грот-мачта — втората от носа мачта. — Б. пр.]
Но в един удобен момент хвърлих края на едното въже на Уфти-Уфти, а Вълка Ларсен края на другото на Керфут. И двете въжета бяха тутакси прикрепени за лодката и улучвайки подходящия момент, тримата мъже скочиха и се намериха едновременно на кораба. После, когато „Призрак“ се издигна над водата, лодката бе изтласкана към него и преди още да я отвлече следващата вълна, ние я издигнахме на палубата и обърнахме с дъното нагоре. Забелязах, че от лявата ръка на Керфут шурти кръв. Третият му пръст беше просто смазан на пихтия. Но той с нищо не даваше да се разбере, че го боли и с дясната си ръка ни помагаше да наместим лодката.
— Приготви се да прехвърлиш кливера, Уфти! — изкомандува Вълка Ларсен, веднага щом свършихме с лодката. — А ти, Кели, иди на кърмата и отпусни въжетата на грота. Керфут, бягай на носа и виж какво става с готвача! Мистър Ван Уейдън, качете се пак горе и очистете всички излишни парцали!
След като даде разпорежданията си, с характерния си тигърски маниер той заподскача към руля. И докато се катерех по предните ванти, „Призрак“ бавно се обърна по посока на вятъра. Той се втурна между вълните, на него нямаше нито едно платно, което би могло да се скъса. Още не стигнал до марса, бях притиснат до въжетата от силния вятър, тъй че не бих могъл да падна дори и да исках. В това време „Призрак“ лежеше на едната си страна, а мачтите сякаш стояха успоредно с водата, така че гледах не надолу, а почти под прав ъгъл към палубата. Но самата палуба не видях, защото всичко беше залято от бушуващата водна стихия, изпод която се подаваха само двете мачти. В този миг целият кораб се намираше под водата. Но лека-полека той почна да се изправя заедно с отслабването на страничното налягане и ето че палубата му се показа изпод водата като гърба на кит, издигащ се на повърхността.
Сетне се понесохме стремглаво по бушуващото море, докато аз висях като муха на марса51 и търсех другите лодки. След половин час съгледах втората лодка — с дъното нагоре; С отчаяни усилия за нея се държаха Джок Хорнър, дебелият Луис и Джонсън. Този път останах горе, и Вълка Ларсен успя да задържи благополучно кораба на едно място. Както и преди, ние се отправихме бавно към лодката.
Скрипците бяха приведени в действие. Въжетата бяха метнати на мъжете, които се прехвърляха на борда като маймуни. Самата лодка се разби о борда на кораба, когато се опитаха да я издигнат. Но останалите от нея парчета бяха внимателно прибрани, тъй като можеше да се скърпи наново.
„Призрак“ отново се понесе в бурята и този път така се зарови за няколко секунди под водата, щото помислих, че никога вече няма да изплава. Даже и рулят, разположен значително по-високо от средната част на палубата, изчезваше на няколко пъти от погледа ми. В такива моменти ме завладяваше странното чувство, че се намирам тук сам, сам заедно с бога и наблюдавам проявите на неговия гняв. Но рулят се появяваше отново, показаха се широките плещи на Вълка Ларсен и неговите ръце, които въртяха р уля и подчиняваха лудия бяг на кораба на волята на капитана. Той стоеше изправен като някакъв земен бог, повелител на бурите, разсичаше стихийните вълни със своя кораб и ги заставяше да му се подчиняват и да му служат. Наистина не беше ли това някакво чудо. Ето, тия нищожни хорица живеят и дишат, и работят през такива бушуващи стихии, направляват някаква крехка вещ, сглобена от дъски и платна!