Лорд Хенри е писал със знания и тежест, а онова, което е имал да разкаже, е завършено и изпълнено с ценни подробности. Сам той е бил очевидец на голяма част от случилото се, търсил е лично познанство с мнозина от хората, свързани с деянията на сър Оливър, та да може да разшири записките си, и е смятал достойна за отбелязване и най-незначителната клюка, до която е могъл да се добере по тези места. Подозирам също, че е бил доста подпомогнат от Джаспър Ли по отношение на събитията, станали извън Англия, които, както ми се струва, представляват най-интересната част от неговия разказ.
ЧАСТ ПЪРВА
СЪР ОЛИВЪР ТРЕСИЛИЪН
ГЛАВА ПЪРВА
ТЪРГАШЪТ
Сър Оливър Тресилиън се беше разположил във величествената трапезария на хубавата къща в Пенароу, която дължеше, на предприемчивостта на своя оплакван и оставил плачевен спомен баща, както и на изкуството и въображението на един италиански строител на има Баньоло, дошъл в Англия преди половин век като един от помощниците на прочутия Ториджани.
Този дом, тъй удивителен със своето необикновено италианско изящество за такова отдалечено кътче в Корнуол, както и историята на изграждането му заслужават една-две думи.
Италианецът Баньоло, който наред със забележителната си художническа дарба притежавал свадлив и избухлив нрав, имал нещастието да убие човек при скарване в една кръчма в Саутуорк. Поради това той избягал от града и не се спрял в главоломното бягство от последиците на престъпното си деяние, докато не стигнал, кажи-речи, до крайните предели на Англия. При какви обстоятелства се запознал той с Тресилиън-баща, не зная. Положително е обаче, че срещата била навременна и за двамата. Ралф Тресилиън, който, изглежда, се отличавал със закореняла страст към обществото на всевъзможни негодници, подслонил беглеца, а Баньоло се отплатил за услугата, като предложил да построи на мястото на изгнилата полудървена постройка на Пенароу нова сграда. Като се заел с тази задача, той й се посветил с целия жар на истински художник и издигнал за покровителя си жилище, което представлявало чудо на изяществото в онзи непросветен век и в тоя затънтен край. Под ръководството на даровития строител, достоен сътрудник на господин Ториджани, се издигнала прекрасна двуетажна сграда от светлочервени тухли, заливана от светлина и слънчев блясък през необичайно високите многокрили прозорци, врязани почти от основите до върха във всяка поддържана от колони фасада. Главният вход бе изграден в издадено напред крило и увенчан от тежък балкон, а над всичко се извисяваше изключително прелестен фронтон с колони, който сега бе отчасти покрит със зеления плащ на пълзящи растения. Над печените червени керемиди на покрива с величествено великолепие се устремяваха към небето тежки вити комини.
Ала истинската красота на Пенароу — на новия Пенароу, създаден от плодовития мозък на Баньоло — се криеше в градина, разработена в изоставения пущинак около старата къща, която увенчавала някога височините над нос Пенароу. Времето и природата бяха присъединили усилията си към усилията на Баньоло. Италианецът бе прорязал привлекателните площадки, издигнал бе прелестните балюстради, които заграждаха трите тераси, и изящните стълби между тях; сам той беше проектирал водоскока и собственоръчно изваял издигащия се над него гранитен фавн и десетина други статуи на нимфи и горски божества от мрамор, които блестяха с бяло сияние сред тъмната зеленина. А времето и природата бяха придали кадифена гладкост на поляните, сгъстили бяха хубавите живи плетове от чимшир и бяха извисили черните копиеобразни тополи, които завършваха италианския вид на това корнуолско имение.
Сър Оливър почиваше в трапезарията си, размишляваше за всичко, което се простираше пред него в меката септемврийска слънчева светлина, и го намираше много приятно за окото, а живота — много приятен да се живее. Но още не се е родил човекът, който да има подобно отношение към живота, без някаква друга непосредствена причина за своя оптимизъм, освен заобикалящата го обстановка. Сър Оливър имаше няколко причини. Първата от тях, при все че надали дори я подозираше, беше съвкупността от неговата младост, богатство и добро храносмилане; втората бе — че си беше спечелил почит и известност и в испански води, и в неотдавнашното разгромяване на Непобедимата армада3 — или може би по-подходящо би било да се каже: в разгромяването на бившата Непобедима армада — и че с това беше заслужил в двадесет и петата година на живота си честта на рицарското звание от Девствената кралица4; третият и последен извор на приятното му настроение — а аз го запазих за края, понеже смятам, че това място е най-подходящо за най-важната първопричина — бе господин Купидон5, който този път сякаш бе целият изтъкан от човеколюбие и беше успял да нагласи всичко така, че ухажването на госпожица Розамунд Годолфин от сър Оливър да върви съвсем гладко и безупречно.
3
Непобедимата армада — голяма флота, изпратена от испанския крал Филип II срещу Англия в 1588 г.