Веднъж, в една бележка под линия на свой доклад, Стоун съвсем небрежно подхвърли идеята, че когато президентът се срещне с Горбачов, би трябвало да прояви дори физически удоволствието от срещата, да се стреми към показност както Леонид Брежнев. Стоун беше убеден, че този жест ще завладее Горбачов, който беше далеч по̀ „западняшки“ тип (и следователно по-резервиран) от предшествениците си. И Стоун със задоволство видя как Рейгън преметна ръка през раменете на Горбачов на Червения площад. Може да беше и тривиално, но в тези малки жестове се раждаше международната дипломация.
Когато рухна Берлинската стена, всички в ЦРУ бяха смаяни, дори Стоун. Но той наистина го бе предвидил по сигналите от Москва, които бе разшифровал, по разговорите между Горбачов и източногерманците, които ЦРУ бе уловило. Нямаше почти нищо сигурно, но имаше много догадки. Тази прогноза затвърди репутацията му на един от най-добрите служители.
Но той притежаваше и нещо повече от обикновен инстинкт. Изискваше се и черна работа. От Москва пристигаха какви ли не слухове; така че трябваше добре да се прецени и претегли източникът и информацията. Освен това имаше някои несъществени сигнали, дребни детайли.
Ето, вчера сутринта например. Един от членовете на Политбюро беше дал интервю за френския вестник „Монд“, в което се правеше намек, че някой от секретарите на партията може да бъде свален от поста си, което означаваше, че ще бъде издигнат друг, по-верен привърженик на „твърдата линия“, много по-силно антиамерикански настроен. Стоун обаче беше открил, че същият този член на Политбюро, който бе дал интервюто, всъщност фигурираше в една обща снимка, поместена в „Правда“, което означаваше, че редица негови колеги го подкрепят и че по всяка вероятност той просто заблуждава. Стоун не можеше да претендира за пълна точност, но и деветдесетте процента, с които прогнозираше, бяха чудесно постижение. Работата му го въодушевяваше и освен това той притежаваше изключителната способност, когато поиска, да се концентрира напълно.
Най-накрая се чу звънене и той отвори вътрешната врата.
Докато мина по вестибюла, чиито под бе покрит с шахматно подредени черни и бели плочки, и изкачи след това широкото стълбище, администраторката вече бе застанала на мястото си и го очакваше.
— Нима се връщаш толкова бързо, сладурче? — прегракнало запита Кони, след което се закашля силно, дълбоко. Беше разведена, с изрусена коса и наближаваше петдесет те, но се обличаше като че ли е на двайсет и пет. Една след друга пушеше ментолови цигари „Куул“ и се обръщаше към всички мъже във Фондацията със „сладурче“. Имаше вид на жена, която по-скоро можеш да срещнеш на бара. Работата й не беше трудна: предимно седеше на бюрото си и получаваше строго секретни куриерски пратки от ЦРУ или говореше по телефона с приятелите си. И все пак, колкото и парадоксално да звучи, беше изключително дискретна и съблюдаваше връзките на Фондацията с Лангли и външния свят с желязна дисциплина.
— Не мога да се откъсна — отвърна Стоун, без да се спира.
— Страшно си се издокарал — констатира Кони, явно намеквайки за изпоцапаните му джинси, мръсната риза и електриковозелените му катерачески обувки.
— Има нови разпоредби за облеклото, Кони, не са ли ти казали? — пошегува се той и продължи по персийския килим, постлан в коридора, който водеше към кабинета на Сол Ансбах.
Подмина собствения си кабинет, пред който седеше Шери, неговата секретарка. Шери бе родена и израсла в Южна Каролина, но след като преди десет години, на осемнадесетгодишна възраст, бе прекарала едно лято в Лондон, неизвестно как бе придобила доста сполучлив английски акцент.
Вдигна очи и го изгледа въпросително. Стоун сви рамене и отвърна:
— Дългът ме зове.
— Да, да — съгласи се Шери, а гласът й прозвуча като на барманка от Уест Енд.
Когато Стоун влезе, Сол Ансбах, шефът на „Парнас“, седеше зад тежкото махагоново бюро. Той бързо се изправи и стисна ръката му.
— Съжалявам, че така се получи, Чарли. — Ансбах беше едър и мускулест, наскоро прехвърлил шестдесетте. Стоманеносивата му коса беше подстригана на алаброс; носеше дебели очила с черни рамки. Точно съответствуваше на представата за грубовата външност. — Знаеш, че никога не бих те повикал, ако не беше наистина важно. — При тези думи Сол го покани с жест да седне до бюрото му на черния дървен стол, стил „Нотр Дам“.
Ансбах беше играл стопер в „Нотр Дам“ и навярно затова не бе успял да се пригоди напълно към истинския, изискан тип, завършили Айви Лийг2, които доминираха в ЦРУ. Навярно това бе причината да го изпратят в Ню Йорк да ръководи „Парнас“. И все пак стилът му на обличане, както и на повечето служители на ЦРУ от неговото поколение, беше по-близък до този на Айви Лийг, отколкото на самия президент на Харвард: синя риза, вратовръзка и стилен тъмен костюм.