— Здравейте, дами — каза Тъпа-Тъпа и започна да ни представя. Те бяха много мили, стегнати и прилични жени, очевидно от някакъв град, където нямаше нито телевизия, нито списания.
— Ние сме от Небраска — каза една от жените. Очаквах, че ще са от щат като Небраска. Единствената изненада беше, че има хора, които биха пътували със самолет, за да се качат на този круиз. Те се хилеха дяволито, докато ни разказваха, че са решили да пътуват „по женски“, без съпрузите си. Бях сигурна, че най-неприличното нещо, в което тези жени някога са участвали, е било да играят „Не се сърди, човече“ с момчетата.
След още минута празни приказки слабата, тъмнокоса жена с най-бледата кожа, която съм виждала, ни попита:
— Християнки ли сте?
— Да, аз съм християнка — отговори Тъпа-Тъпа.
— О, колко хубаво — казаха те. — Толкова ни е приятно, че се запознахме. — Жените веднага станаха по-дружелюбни.
— Не, ти не си християнка — казах аз на Тъпа-Тъпа. — Ти си презвитерианка. Има голяма разлика. — Това беше толкова типично за Тъпа-Тъпа. Тя не знаеше нищо за себе си.
— Е, все едно — каза Тъпа-Тъпа, — аз вярвам в Исус Христос.
Точно за това не исках да отида на ваканция с нея. Тя няма никаква лоялност. Тя е също като сестра ми Слоун. Не исках да бъда единствената невярваща на масата. За щастие бях достатъчно пияна, за да се защитя.
— Аз съм еврейка — им казах и си поръчах двойна водка със сок от боровинки. Помислих си, че е невъзможно в „официалната зала“ да не сервират истинска водка.
— Това е хубаво — каза една от жените.
И веднага след това, сякаш изобщо не бях отвърнала нищо, дамите се впуснаха в разговор за греховната природа на евреите, които са убили техния господ Исус Христос. Не знаех дали да вярвам на ушите си, защото бях вече много пияна, но се чудех как човек може да отиде на ваканция и да говори за религия. Как беше възможно мис Небраска да си мисли, че средата е подходяща за обсъждане на нещо толкова спорно? Една от другите жени добави, че ако зависи от нея, президентът Буш не само би изкарал още един мандат, но и се надява абортите да бъдат напълно забранени. Тази жена очевидно представляваше обществена опасност и се налагаше да бъде спряна.
— Извинете — прекъснах ги аз, — имам един въпрос. Лошо ли е да пиеш, когато си бременна… ако планираш да дадеш бебето за осиновяване?
Този път Тъпа-Тъпа не ме последва навън.
На палубата „Лидо“ висяха четирима мексиканци. Ще ги наричам чолоси, само защото единият носеше шапка, на която пишеше CHOLO.
— Здравейте, земляци — казах аз, като се отпуснах на един шезлонг до тях. Пушеха марихуана от нещо, което приличаше на пура.
— Това трева ли е? — попитах аз.
— Да, mija3, искате ли да си дръпнете?
От горчив опит знаех, че не трябва да пуша марихуана, смесена с друго, а бях прекалено пияна, за да пуша чиста марихуана.
— Не, благодаря, земляк. Вие момчета в Мексико ли се връщате?
Единият се приближи към мен.
— Казвам се Рико — представи се той.
Носеше бели волейболни чорапи до коленете с кафяви три четвърти панталони и широк черен колан. Тоалетът му беше допълнен с бял потник на човек, който бие жена си. Главата му беше бръсната, но имаше рунтави мустаци.
Когато Рико седна до мен, аз се наведох напред и силно повърнах. Тримата му приятели се дръпнаха с отвращение. Стана ми неудобно, но продължаваше да ми се повдига. Неясно си спомням, че тримата си тръгнаха, но Рико реши да остане при мен и да ми държи косата.
Накрая той ме премести на място, където можех да повръщам през балкона и така прекарах следващите четири часа. Не бях в състояние да се помръдна нито на сантиметър и Рико напълно ме разбираше. В някакъв момент извади от джоба си ластиче и стегна косата ми на конска опашка. Оказа се, че е човек, на когото може да се разчита. Без него имаше голям шанс да падна зад борда. Той ме пребърка, за да намери ключа ми, и към полунощ каза, че е време да ме заведе в каютата.
— Ще спя тук, само ме остави на мира — проплаках аз.
— Не, госпожице, не може да спите тук. Ще замръзнете като пуйка.
Беше доста студено, но едва ли щях да замръзна и бих искала да не споменава Деня на благодарността.
След още час се съгласих да ме занесе на ръце в каютата ми, което се оказа трудна задача, като се има предвид колко тесни бяха коридорите. Хората ни гледаха изумени, докато той крачеше гордо и ме носеше на ръце, като в някоя сцена от „Английският пациент“, и питаха дали всичко е наред. Помъчих се да им отговоря, но не ми се разбираше.