– Какво му даде всъщност? Не беше успокоително, нали?
Тя не отговори. Не знаеше как да изиграе картите си. Осъзнаваше, че всяка дума, всеки нюанс в интонацията ѝ може да се окаже от решаващо значение.
– Кураре – каза накрая.
– И какво е това?
– Растителна отрова.
– Защо, по дяволите, си му дала отрова?
Той отново крещеше.
– Сметнах го за необходимо – отговори тя.
Даниел погледна към Бенямин. Приличаше на отчаяно животно, хванато в капан.
– Но после...
– Да?
– После му даде нещо друго.
– Физостигмин. Облекчава ефекта от отровата – каза тя.
– Добре, значи сега ще го заведем в болница, нали? – попита той.
Ракел замълча и той вдигна телефона си. Тя се замисли дали да каже на Бенямин да му го вземе, но се въздържа. Докато не решеше да позвъни, нямаше опасност. Засега търсеше в Гугъл, вероятно информация за отровата. Зачете се, но след известно време в очите му проблесна ужас и тогава Ракел дръпна телефона от ръцете му, при което Даниел откачи. Започна да крещи и да размахва ръце и крака и дори на Бенямин му беше трудно да го озапти.
– Успокой се, Даниел.
– Няма!
– Стига. Искам да ти направя фантастичен подарък, не разбираш ли? – каза тя.
– Какво говориш, мамка му? – изрева той.
Тя отвърна, че физостигминът противодейства на ефекта от отровата само временно.
– Искаш да кажеш, че не можеш да го спасиш?
Гласът му не звучеше човешки.
– Съжалявам, но не мога – излъга тя.
Наложи се Бенямин да се намеси. Той сграбчи здраво Даниел и облепи устата му с лепенка. Ракел помоли за извинение и обясни по-подробно:
– Скоро дихателната мускулатура отново ще бъде блокирана. Лео Манхеймер ще умре от задушаване – каза тя и го погледна. – Ситуацията е доста деликатна, Даниел. Лео умира, а твоите отпечатъци са по спринцовката. Освен това имаме очевиден мотив, нали? Виждам в очите ти, че му завиждаш за всичко, което е получил. Но позитивното е...
Даниел се мяташе диво, опитвайки да се освободи.
– Позитивното е, че Лео все пак може да продължи да живее – по нов начин, чрез теб, Даниел – продължи тя и посочи целия апартамент. – Можеш да получиш неговия живот, неговите пари и възможности. Можеш да заживееш като в мечтите си. Можеш да заемеш неговото място, Даниел. Можеш да имаш всичко, обещавам. Противната лакомия на Лео и ужасните неща, които е вършил, никога няма да излязат наяве. Ние ще се погрижим за това. Ще те подкрепим по всички възможни начини. Вие сте огледални близнаци, това е малка пречка, вярно. Но приликата ви е просто изключителна. Ще се получи, вече го знам.
В същия миг Ракел чу странен шум. Идваше от Даниел, който бе раздробил един от зъбите си.
Глава 20
Лео Манхеймер най-накрая излезе от кабинета си и Микаел се изправи, за да се здрависа с него. Срещата беше необикновена. Микаел бе отделил много време да изучава Лео, а ето че сега двамата стояха тук, лице в лице. Микаел веднага усети, че между тях има нещо неизказано и болезнено, някаква сянка или призрак.
Лео разтърка нервно ръце. Ноктите му бяха дълги и поддържани. Носеше светлосин ленен костюм, сива тениска и маратонки. Косата му беше буйна и малко рошава. Изглеждаше напрегнат и като че ли се ослушваше за нещо. Не покани Микаел вътре, а остана в голямото фоайе пред рецепцията.
– Хареса ми разговора ти с Карин Лаестандер във „Фотографиска“ – каза Микаел.
– Благодаря – каза Лео. – Беше...
– ...компетентен – допълни Микаел и се усмихна приятелски. – И верен. Живеем във време, когато лъжите и фалшивите новини влияят на света повече от всякога. Или може би трябва да кажем „алтернативните факти“?
– Post-truth society[65] – каза Лео и се усмихна несигурно.
– Така е, а освен това си играем и със собствените си самоличности, не е ли така? Преструваме се на такива, каквито не сме – във фейсбук и така нататък.
– Аз нямам фейсбук.
– Нито пък аз. Не го разбирам. Но все пак понякога играя роли – продължи Микаел. – Това е част от работата ми, така да се каже. Ами ти?
Лео погледна първо към ръчния си часовник, а пос ле към площада, който се виждаше през прозореца.
– Извинявай – каза той. – Графикът ми за днес е безнадеждно претрупан. За какво искаш да говорим?
Микаел отговори:
– Според теб за какво става дума?
– Нямам представа.
– Значи, не си правил никакви глупости? Нищо, което би заинтригувало вестника ми „Милениум“?
Лео преглътна. Замисли се, сведе глава към пода и каза: