Знаеше, че рискът винаги е бил голям. Финалното прозрение я отчая, но също така ѝ даде усещане за свобода. Сега, когато беше с единия крак в гроба, Ракел притежаваше силата на човек, който няма какво да губи. Бенямин Форш отново беше с нея. Вярно, той не умираше, но беше обвързан с нея не само чрез дългите години на лоялно подчинение, ами и чрез неназовимото, което бяха извършили заедно. Ако всичко излезеше наяве, Бенямин щеше да пострада не по-малко от нея. Без да задава въпроси, той се съгласи да извади Блумквист от играта и да отведе Даниел някъде, където ще могат да го вразумят.
Бенямин носеше слънчеви очила и черно яке с качулка, въпреки горещината. Близо до тялото си криеше спринцовка с кетамин, упоително средство, което бързо щеше да приспи журналиста. Самата Ракел, с известни усилия, тъй като коремът я болеше още от сутринта, се беше добрала до алеята, която минава покрай Кунгстредгорден. Видя как Бенямин крачи бързо напред под ярките слънчеви лъчи.
Жизнеността ѝ се завърна. Градът се превърна в бляскава сцена, застинала в един-единствен концентриран миг. Ракел се загледа съсредоточено в Даниел и Блумквист, които забавиха крачка. Журналистът като че ли зададе въпрос. Това е добре, успя да си помисли Ракел. Ако разговаряха, щяха да са по-невнимателни. Тя вярваше, че всичко ще мине по план.
По улицата се задаваше карета с кон, в небето се носеше син балон с горещ въздух, а наоколо обикаляха нищо неподозиращи хора. Сърцето ѝ се разтуптя и тя затаи дъх в очакване. Но тогава се случи нещо. Даниел видя Бенямин и бутна Блумквист встрани. Журналистът се строполи на земята, а Бенямин пропусна и се спря разколебан със спринцовката в ръка. Блумквист скочи на крака. Ситуацията беше непредвидима. Бенямин направи нов опит, журналистът отново се изплъзна и Бенямин побягна. Страхливец! Ракел видя вбесена как Даниел и Блумквист се втурнаха по посока на „Операшеларен“[66], хванаха едно такси и изчезнаха. Жегата я обгърна като мокро одеяло и тя отново почувства колко е болна и колко ѝ се гади. Въпреки това изпъна гръб и бързо се отдалечи.
Лисбет Саландер лежеше притисната до пода на сивия бус. Ритаха я в корема и лицето, а след известно време отново навряха миризливия парцал в носа ѝ. Чувстваше се замяна и слаба, а за кратки периоди вероятно изпадаше и в безсъзнание. Въпреки това ясно разпозна Бенито и Башир, а това бе опасна комбинация. Бенито изглеждаше бледа, а главата и челюстта ѝ бяха превързани. Като че ли ѝ костваше доста усилия да се движи, така че стоеше неподвижно, което беше добре. Проб лемът бяха мъжете, които ѝ се бяха нахвърлили: Башир, брадясал, потен и облечен със същите дрехи като вчера, както и един едър мъж на около трийсет и пет години, с бръсната глава, сива тениска и черен кожен елек. Трети мъж седеше зад волана.
Стори ѝ се, че бусът се отправи към Слусен. Опита се да регистрира всички детайли в каросерията – купчина въжета, ролка тиксо, две отвертки. Отнесе още един ритник, този път във врата. Някой я сграбчи за ръцете, след което я завързаха, претърсиха дрехите ѝ и ѝ взеха телефона. Това я притесни, но не, гологлавият мъж реши да задържи телефона и го пъхна в джоба си. Това беше достатъчно. Лисбет забеляза физиката и резките му движения, както и склонността постоянно да гледа към Бенито. Очевидно беше нейното кученце, а не на Башир.
От лявата страна имаше седалки и тримата се бяха настанили именно там, докато Лисбет лежеше на пода. Усещаше сладкия парфюм, миризмата на медицински спирт и вонята на пот от маратонките им. Като че ли се движеха на север, но не можеше да бъде сигурна, беше твърде зашеметена. Дълго време никой не продума. Чуваше се само дишането им, шумът от двигателя и дрънченето на каросерията. Бусът беше стар, сигурно на трийсетина години. Постепенно стана по-тихо. Излязоха на междуградски път и след около двайсет минути останалите се разприказваха. Лисбет се надяваше точно на това.
Башир изглеждаше ужасно. Явно беше спал зле, а вратът му беше насинен, вероятно вследствие на удара, който му бе нанесла със стика за хокей.
– Ох, ох! Как ще страдаш, малка курва такава – каза той.
Лисбет не отговори.
– А накрая ще те убия бавно с моята Керис – допълни Бенито.
Лисбет продължаваше да не продумва. Нямаше нужда. Знаеше, че всяка дума се записва на множество компютри.
Не беше нищо сложно, не и за нея. Когато я нападнаха, тя прошепна кодовите думи „дива витра“ в слушалката на модифицирания си айфон. Чрез гласовия асистент Сири кодът бе активирал алармена система, която включваше подсиления микрофон и разпращаше аудиозаписа, както и GPS координатите на телефона до всички членове на така наречената Република на хакерите.