– Знам заобиколен път.
Гласът принадлежеше на млада жена и на Чумата му трябваха секунда-две, за да я идентифицира. Беше Нели, един от новите им членове.
– Наистина ли? – възкликна той. – Чудесно! Хайде! Свържете се с нея! Помогнете ѝ! Давайте, бързо! Пращам ви часа и координатите.
Чумата влезе в сайта www.trafiken.nu, който показваше къде точно се намират камерите покрай шосе Е4 към Упсала. Същевременно с това пусна отначало файла от телефона на Осата. Алармата се беше включила в 12,52, а първата камера по пътя беше тази при автогарата „Хага сьодра“ и... чакай малко. Автомобилът, изглежда, беше минал оттам около тринайсет минути по-късно, в 13,05. След това камерите бяха по-нагъсто, което беше добре, помисли си той. Пътните участъци се наричаха „Линвеварторпет“, „Линвеварторпет сьодра“ и „Линвеварторпет нора“, „Хага нора гриндар“, „Хага нора“, „Стура фрьосунда“, „Йерва круг“, „Меланйерва“ и Голф игрище „Улриксдал“. По протежение на първата отсечка имаше предостатъчно камери и дори движението да беше натоварено, трябваше да открият колата без проблеми, особено като знаеха, че очевидно става дума за стар, голям автомобил, вероятно бус или дори по-лек камион.
– Как върви? – викна Чумата.
– Спокойно, спокойно, работим по въпроса, има някаква пречка, сложили са нещо ново. Мамка му, denied. Чакай! Shit, по дяволите... yes! Да видим... така... влизаме... само да разберем... Що за идиоти са правили това, amateur shit[67]!
Това не беше нищо необичайно. Псувни, адреналин, пот и викове, но този път още по-голяма степен. Въп росът беше на живот и смърт. Проникнаха в системата, прегледаха записите от камерите и накрая не остана място за съмнение. Знаеха кой е автомобилът: сив стар мерцедес с фалшиви номера. Но с какво им помагаше това? Почувстваха се още по-безпомощни, докато гледаха как бусът минава покрай камерите като някакво бледо зло същество. Накрая мерцедесът навлезе в горите източно от Книвста, в посока Вадабушьон, и се скри от погледа на Пътната агенция.
– Цифров мрак. Shit, shit!
В Хакерската република никога не се бяха чували толкова крясъци и ругатни. Чумата не видя друг изход, освен да се обади на комисар Бублански.
Глава 21
Бублански седеше в кабинета си на улица „Бергсгатан “ и разговаряше с имама Хасан Фердуси. Вече знаеше много добре как е станало убийството на Джамал Чау дъри. Замесено беше цялото семейство Кази с изключение на бащата, както и двама бангладешки ислямисти в изгнание. Операцията беше доста добре организирана, но все пак не толкова, че да не е могла да бъде разкрита още при първото полицейско разследване, и то без чужда помощ.
Това беше голям срам за полицията, нямаше две мнения. Преди малко Бублански проведе дълъг разговор с шефа на Сепо Хелена Крафт, а сега размени няколко мисли с имама за това как в бъдеще биха могли да предугаждат и предотвратяват престъпления като това. Но, често казано, Бублански беше малко разсеян. Искаше да се върне към разследването на смъртта на Холгер Палмгрен и да провери подозренията, които таеше към онзи професор, Мартин Стейнберг.
– Моля?
Хасан Фердуси каза нещо, което Бублански не разбра напълно. Нямаше обаче време да помисли над думите на имама, тъй като телефонът му звънна, а в същия миг получи обаждане и по скайп, което идваше от потребител, нарекъл се Total fucking shitstorm for Salander[68]. Това беше достатъчно странно само по себе си. Кой би използвал такова потребителско име? Бублански вдигна мобилния телефон и в другия край на линията млад мъж се разкрещя на разговорен шведски.
– Ако искаш да те изслушам, първо трябва да се представиш – каза Бублански.
– Казвам се Чумата – продължи мъжът. – Пусни си компютъра и отвори линка, който ти пратих, след това ще ти обясня.
Бублански влезе в пощата си, кликна на линка и изслуша младия мъж, който ругаеше повече от допустимото и използваше непонятни компютърни термини, но беше точен в описанието на ситуацията. Много скоро Бублански се отърси от вцепенението и смайването си и прати хеликоптер, както и полицейски автомобили от Упсала и Стокхолм в посока Вадабушьон. След това хукна към волвото в гаража заедно с Аманда Флуд. За по-сигурно я остави тя да кара и двамата потеглиха на север по Упсалавеген с включени светлини.
Мъжът пред него го спаси от сериозно нападение. Микаел още не разбираше какво означава това, но би трябвало да е добър знак. Усещаше се, че вече не са подчинени на същите прости роли като във фоайето на „Алфред Йогрен“. Вече не бяха разследващият репортер и плячката му. Микаел беше задължен на събеседника си и отношенията им бяха придобили нов оттенък.