– И той какво ѝ е казал?
– Засрамил се и започнал да мънка. После казал, че е амбидекстър.
– Какво е това?
– Да можеш да си служиш с двете ръце еднакво добре. Проверих. Около един процент от хората са така. Някои доста успешни спортисти са амбидекстри, като например Джими Конърс, ако си го спомняш.
– О, да.
– Лео казал, че след смъртта на майка си внезапно сменил ръцете, че това било част от освобождението му. Търсел нов начин на живот, като цяло.
– Това не е ли правдоподобно обяснение?
– Не знам. Хиперакузис и амбидекстрия едновременно? Идва ми малко в повече.
Микаел помълча за момент, загледан към Синкенсдам.
– Напълно е възможно да притежава две необичайни качества. Но... – той помисли още малко. – Може и да си права, че в тази история има нещо гнило. Няма ли да се видим скоро?
– Разбира се.
Затвориха и Микаел продължи към Сканстул[43]и Хилда фон Кантерборг.
С годините Ян Бублански беше развил силна симпатия към Лисбет Саландер, но въпреки това не се чувстваше особено комфортно в нейно присъствие. Знаеше, че тя не обича органите на властта, и макар това да бе разбираемо с оглед на миналото ѝ, Бублански не обичаше такива заключения.
– Занапред трябва да се научиш да разчиташ на хората, Лисбет, включително на полицаите. Иначе ще ти е трудно – каза той.
– Ще опитам – отговори тя сухо.
Той седеше пред нея в стаята за посещения в отделение „H“ и се въртеше нервно в стола си. Стори му се, че Лисбет изглежда странно млада. Долавяше червени нюанси в черната ѝ коса.
– Първо искам да изразя искрените си съболезнования за кончината на Холгер Палмгрен. Това сигурно е било тежък удар за теб. Спомням си, когато изгубих съпругата си...
– Skip it[44]! – прекъсна го тя.
– Окей, да караме по същество. Имаш ли представа защо някой би искал да убие Палмгрен?
Лисбет Саландер вдигна ръка към рамото си, малко над гърдите, където имаше стар белег от прострелване. След това заговори със странен хлад в гласа, което накара Бублански да се почувства още по-неудобно, но пък казаното от нея имаше едно голямо преимущество – беше сбито и точно, а това в известен смисъл беше мечтата на всеки човек, който води разпит.
– Преди две седмици Холгер е бил посетен от възрастна дама на име Май-Брит Турел, която е била сек ретарка на професор Йоханес Калдин, бившият шеф на детското отделение към психиатричната клиника в Упсала.
– Там, където си лежала ти?
– Тя прочела за мен във вестниците и оставила на Холгер голям брой документи. Първоначално той сметнал, че в тях няма нищо ново, но все пак се оказало, че потвърждават плановете, за които всъщност винаги сме знаели, без обаче да осъзнаваме обхвата им: съществували са сериозни планове да бъда пратена в приемно семейство като малка. Винаги съм вярвала, че това е плод на заблудена доброжелателност поради ситуацията с онази свиня баща ми. Но в действителност тези планове са били част от научен експеримент, проведен от държавна институция, наречена Регистър за изследвания на генетиката и социалната среда. Институцията е тайна и не успях да открия имената на отговорните лица, което ме подразни. Затова се обадих на Холгер и го помолих да прочете документите по-подробно. Нямам представа какво е открил. Знам само това, което ми каза Микаел Блумквист по телефона – че Холгер е мъртъв, може би убит. Така че съветът ми е да се свържете с Май-Брит Турел. Тя живее в Аспуден[45]. Може би има копия или бекъп на документите. Също така би било добре да я наглеждате известно време.
– Благодаря – каза той. – Това беше полезна информация. С какво се е занимавал този Регистър?
– Мисля, че името говори достатъчно.
– Имената могат да са подвеждащи.
– Има един мръсник на име Телебориан.
– Разпитахме го.
– Разпитайте го пак.
– Имаш ли представа какво да търсим?
– Може да пробвате да притиснете шефовете на Центъра по генетика в Упсала. Но се съмнявам, че ще постигнете нещо в тази насока.
– Би ли могла да бъдеш малко по-конкретна, Лисбет? За какво става дума?