Закрачи още по-бързо, загледана към водата и дърветата и всички хора, които се шляеха наоколо или си правеха пикник. На поляната при яхтклуба, веднага след открития фитнес, трима тийнейджъри лежаха на едно одеяло и пиеха бира с наперен и небрежен маниер. Хилда фон Кантерборг спря и примигна, загледана в смартфона си. Не беше много наясно с технологиите, но знаеше, че чрез него могат да я проследят. Ето защо проведе последен бърз разговор със сестра си, за което веднага съжали. Общуването със сестра ѝ винаги я оставяше с укорителен, изпълнен с вина вкус в устата. Хилда се приближи до момчетата, избра едно, което имаше дълга, провиснала коса и дънково яке с ресни, и му даде телефона си.
– Дръж – каза тя. – Айфон, съвсем нов. Твой е. Можеш да смениш SIM картата.
– Защо, по дяволите, ми го даваш?
– Защото изглеждаш като свястно момче. Успех и не взимай наркотици – каза тя и отново закрачи забързано под вечерното слънце.
Трийсет минути по-късно беше пред банкомата при метростанция „Хорнстул“, плувнала в пот. Изтегли три хиляди крони в брой и потегли към Сентрален[49]. Отиваше в Нюшьопинг, в малкия, отдалечен хотел, където едно време се бе скрила, когато колегите от университета я обвиниха, че е курва и уличница.
Във входа Микаел Блумквист се натъкна на възрастна жена, която носеше шапка и бастун и изглеждаше малко плаха. Зад нея вървеше здрав мъж на неговите години. Сигурно беше висок два метра, имаше малки очи, кръгло лице и силни ръце. Но Микаел не им обърна много внимание. Просто се радваше, че е стигнал до адреса. Изтича нагоре по стълбите до апартамента на Хилда фон Кантерборг и позвъни. Тя, изглежда, не си беше у дома.
Излезе навън и тръгна към Кларион Хотел в Сканстул и отново опита да ѝ се обади. Вдигна му арогантно хлапе, може би неин син.
– Здрасти!
– Здрасти! – отвърна Микаел. – Хилда там ли е?
– Тука няма никаква шибана Хилда. Телефонът вече е мой.
– Какво искаш да кажеш?
– Една откачена алкохоличка ми го даде.
– Кога?
– Ей сега.
– Как изглеждаше?
– Стресирана и тъпа.
– Къде се намираш?
– Я си гледай работата – каза момчето и затвори.
Микаел изруга. Поради липса на други идеи, той отиде в бара на Кларион Хотел и си поръча една „Гинес“.
Трябваше да помисли, затова седна в един фотьойл до прозореца, който гледаше към Рингвеген. Зад него плешив, възрастен господин стоеше на рецепцията и дискутираше възмутено сметката си. Недалеч от масата му пък седяха две момичета, които си шепнеха нещо.
Мисълта за Лисбет не му даваше мира. Тя бе споменала списъци с имена, както и името Лео Манхеймер, чийто психолог, Карл Сегер, беше застрелян при подозрителни обстоятелства преди двайсет и пет години. Не беше пресилено да предположи, че историята продължава далеч назад във времето, особено след смъртта на Холгер Палмгрен и документите, които бе открил в антрето на апартамента му.
„Говори с Хилда фон...“
Можеше ли да е имал предвид друга жена, не Хилда фон Кантерборг? Възможно беше, но не особено вероятно, пък и току-що Хилда, наглед стресирана, бе дала телефона си на някакъв тийнейджър. Микаел допи бирата си и погледна момичетата на бара. Като че ли сега си шепнеха за него. Извади телефона си и потърси името Хилда фон Кантерборг в интернет. Предполагаше, че това, което го интересува, няма да се появи сред първите резултати в Гугъл, а може би изобщо нямаше да го има в мрежата. Но може би щеше да долови нещо между редовете. Понякога следите се криеха в банални и уклончиви отговори по време на интервюта или пък в избора на теми и интереси.
Не откри нищо. До момента, в който изгубила длъжността си в Стокхолмския университет, Хилда фон Кантерборг била доста продуктивен автор на научни статии. След това се беше покрила, а в старите ѝ материали нямаше горещи следи. Микаел не попадна на подозрителни намеци, нито пък на нещо, свързано с осиновени деца, а още по-малко с момчета с хипер акузис, които от левичари са станали десничари.
За сметка на това Хилда звучеше будно и разумно, когато се аргументираше против скритите расистки идеи, които още по онова време се проявяваха в изследванията на въздействието, което генетиката оказва върху човешката интелигентност. Беше написала и кратко есе в Journal of Applied Psychology[50] за така наречения ефект на Флин, който показва, че измеримите интелектуални дарби на човека се покачват постоянно от 1930 година насам вероятно защото мозъците ни биват стимулирани все повече.