Автобус 113 към Йоребру се зададе по пътя, вдигайки облак прах и чакъл след себе си. Лисбет плати на шофьора и седна най-отзад. Изгледа записа от метростанцията, заснет точно след полунощ на десети октомври преди близо две години. Постепенно един дребен детайл я заинтригува. Имаше нещо специфично в ръката на заподозрения мъж. Дали това означаваше нещо? Не беше сигурна.
Знаеше, че разпознаването на движенията е млада наука. Не се съмняваше, че жестовете на всеки човек имат свое математическо съответствие. Но засега това беше трудно за измерване. Всяко леко движение съдържа огромно количество информация и не е строго детерминирано. Всеки път се почесваме по темето по различен начин. Жестовете ни винаги са сродни, но никога напълно идентични. Нужни са сензори, сигнални процесори, жироскопи, акселерометри, проследяващи алгоритми, хармонични анализи, измервания на честота и разстояние, за да могат движенията да се опишат и сравнят с точност. Вярно, в нета имаше доста програми, които можеше да свали. Но не, не вярваше, че има смисъл. Щеше да отнеме твърде много време. Вместо това ѝ хрумна нещо друго.
Замисли се за приятелите си от Републиката на хакерите и дълбоката невронна мрежа, ДНМ, над която Чумата и Тринити работеха от толкова дълго време. Дали не можеше да се пригоди за нуждите на Лисбет? Не звучеше неправдоподобно. Вярно, трябваше да намери по-голям регистър с движения, които ДНМ да изучи. Но това би трябвало да е възможно.
Захвана се за работа във влака и накрая ѝ хрумна налудничава идея. Това не би се понравило на Службата за лишаване от свобода, особено още на първия ден от освобождаването ѝ. Но това нямаше нищо общо. Лисбет слезе на централната гара в Стокхолм, взе си такси до Фискаргатан и продължи да работи.
Дан Броуди остави китарата – чисто нова „Рамирез“ – на масата, отиде в кухнята и си направи двойно еспресо, което изпи толкова бързо, че си изгори езика. Беше десет и десет. Времето летеше. Беше зациклил на „Спомен от Алхамбра“ и сега закъсняваше за работа. Не че на някого му пукаше толкова, но не искаше да бъде неб режен. Ето защо излезе от кухнята и отвори гардероба в спалнята. Избра бяла риза, тъмен костюм и черни обувки „Чърч“. После се забърза надолу по стълбите и откри, че навън вече бе ужасно горещо. Лятото беше дошло с пълна сила, което не го радваше особено.
Костюмът не подхождаше на сезона. Под ярката слънчева светлина дрехите му се сториха твърде строги. Само след няколко метра гърбът и мишниците му вече се бяха изпотили. Това засили усещането му за отчуждение. Загледа се към работниците в Хумлегорден. Звукът от косачките го измъчваше и Даниел продължи с бързо темпо надолу към площад „Стюреплан“. Все още се чувстваше неспокоен, но забеляза с известно задоволство, че по улиците има и други мъже с костюми и потни чела, които също изглеждаха измъчени. Жегата бе дошла внезапно след дълъг дъждовен период. Малко по-нататък по Бириер Ярлсгатан[51] видя линейка и се замисли за майка си.
Тя бе починала при раждането му. Дан се беше появил на този свят с името Даниел Брулин. Баща му беше пътуващ музикант, който никога не се бе интересувал от него и почина рано от цироза на черния дроб след продължително пиянство. Даниел израсна в детски дом в Гевле, а по-късно, от шестгодишен, заживя като едно от четирите приемни деца в селска ферма северно от Хюдиксвал. Трудеше се здраво още от малък, помагаше с животните, прибирането на жътвата, почистването на обора и клането и разфасоването на прасетата. Приемният му баща Стен, стопанинът, не криеше, че е взел приемните деца – все момчета – за работна ръка. По времето, когато получи попечителството над децата, Стен беше женен за червенокоса, ниска жена на име Кристина. Тя обаче рано-рано се махна оттам и повече не се обади. Казваха, че се е преместила в Норвегия. Никой, който познаваше Стен, не се учудваше, че се е уморила от него. Той не беше отблъскващ. Напротив, беше висок и внушителен и имаше добре поддържана брада, която рано посивя. Но в устните и челото му имаше нещо мрачно, което плашеше хората. Рядко се усмихваше, не обичаше да общува или да приказва излишно и мразеше всичко претенциозно и засукано.
Все повтаряше: „Не се правете на важни. Не си мислете, че сте нещо“.[52] Когато в пристъп на веселие изтърсеха, че като пораснат, искат да станат футболисти или адвокати, или милионери, Стен винаги изръмжаваше: „Човек трябва да си знае мястото!“. Беше стиснат на хвалби, поощрения и пари. Вареше си домашен алкохол, ядеше месо от животни, които сам е застрелял или заколил, и беше почти независим от околния свят. Не купуваше нищо, което не е на промоция, част от разпродажба или с изтекъл срок на годност. Мебелите взимаше от битпазара или от съседи и роднини. Къщата беше боядисана в крещящо жълто. Никой не проумяваше защо, докато не стана ясно, че Стен е получил боята без пари, понеже била в излишък.
51
Една от най-дългите улици в центъра на Стокхолм. На нея се намират и най-скъпите бутици в града. – Б. пр.
52
Препратка към т.нар. „Закон на Янте“, създаден от датско-норвежкия писател Аксел Сандемусе, който умерено негативно описва снизходителното и критично отношение, което скандинавците често имат към хората, които изпъкват с успехите или индивидуалността си. Първото правило от „Закона на Янте“ гласи именно „Не си мисли, че си нещо“. – Б. пр.