Стен нямаше вкус към литературата. Никога не четеше книги или дори вестници. Но това не пречеше на Даниел. Имаха си библиотека в училище. По-голям проблем беше непоносимостта на Стен към всякаква музика, която не е шведска и жизнерадостна. От биологичния си баща Даниел бе наследил единствено фамилията си и една китара „Левин“[53] с найлонови струни, която дълго време стоя захвърлена на тавана. Когато стана на единайсет обаче, Даниел я свали в стаята си и не след дълго я обикна. Не само защото инструментът сякаш през цялото това време бе чакал именно него. Даниел почувства, че е роден да свири.
Бързо научи основополагащите акорди и хармонии и осъзна, че може да свири песни, които е чул един- единствен път по радиото. Дълго време репертоарът му беше обичайният за момче от неговото поколение: Tush на ЗиЗи Топ, баладата на Скорпиънс Still Loving You, Money for Nothing на Дайър Стрейтс и разни други рок класики. Но после се случи нещо. Един студен есенен ден Даниел се изниза от обора. Беше на четиринайсет и по това време училището беше ад. Лесно му бе да учи, но не издържаше да слуша учителите. Шумът и виковете около него го смущаваха и той непрестанно копнееше за тишината и спокойствието на фермата, макар че мразеше работата и дългите дни. Скатаваше се доколкото беше възможно и опитваше да отделя време за себе си.
През онзи ден – часът беше пет и половина – той отиде в кухнята и пусна радиото, откъдето зазвуча някаква сладникава песен. Даниел завъртя копчето за смяна на честотата и улови P2[54]. По принцип не слушаше този канал, мислеше, че е за стари чичковци. Това, което чу, само потвърди предубежденията му. Изнервящо соло за кларинет, което звучеше като пчела или алармен сигнал.
И все пак той се заслуша и след малко се случи нещо. Засвири китара – колеблива, игрива китара. Даниел потръпна. Стаята бе изпълнена с нещо непоз нато, с някакво чувство на преклонение, и въздухът вътре сякаш се сгъсти. Даниел не чуваше нищо друго, нито доведените си братя, които ругаеха и се караха, нито птиците, тракторите и далечните автомобили, нито дори приближаващите се стъпки. Просто стоеше, обзет от внезапно и неочаквано щастие. Опита се да разбере защо тоновете се различават от всички други, които някога бе чувал, и защо го докосваха толкова силно. В следващия миг усети остра болка в скалпа и врата си.
– Проклет мързеливец, да не мислиш, че не съм забелязал как се измъкваш от работа?
Беше Стен, който го дърпаше за косата, крещеше и псуваше. Но Даниел не му обръщаше внимание. Беше съсредоточен само в едно: да изслуша песента докрай! Музиката сякаш му разкриваше нещо ново и непознато, по-богато и всеобхватно от досегашния му живот. Макар да не разбра кой изпълнява песента, Даниел впери поглед в стария кухненски часовник над зиданата печка, докато Стен го влачеше навън. Знаеше, че е важно да запомни точния час. На следващия ден помоли да ползва телефона в училище и се обади на Шведското национално радио.
Никога преди не бе чувал нещо подобно. Липсваха му енергията и самоувереността на тази музика. Даниел беше момче, което дори не вдигаше ръка в класната стая, въпреки че знаеше отговорите. Винаги се бе чувствал нищожен, когато общуваше с градски хора, особено ако работата им беше свързана с нещо толкова бляскаво като радиото или телевизията. Но ето че все пак позвъни. Свързаха го с Шел Брандер от редакция „Джаз“. Даниел попита на пресекулки коя песен е звучала по радиото вчера точно след пет и половина вечерта. За всеки случай изтананика малко от нея. Това спести на Шел Брандер всякакви колебания.
– Ти да видиш! Хареса ли ти?
– Да – отвърна Даниел.
– Значи, имаш добър вкус, млади човече. Това е Nuages на Джанго Райнхарт.
Даниел, когото никога преди не бяха наричали „млади човече“, помоли Шел да му каже как се пише името и още по-притеснено попита:
– Кой е това?
– Един от най-добрите китаристи в света, бих казал. При все това е свирил солата си само с два пръста.
Впоследствие Даниел не беше сигурен какво му е разказал Шел Брандер още тогава и какво е научил сам по-късно. Постепенно обаче разбра, че зад музиката има история, която още повече увеличаваше стойността на чутото. Джанго бил беден. Израснал в Либерши в Белгия и често крадял пилета, за да оцелее. Още от малък свирел на китара и цигулка и бил считан за обещаващ талант. На осемнайсет години обаче обърнал една свещ в караваната, където живеел. Хартиените цветя на жена му – тя се препитавала, като ги продава – се запалили. Джанго получил тежки изгаряния и дълго време никой не вярвал, че ще може да свири отново, особено след като се оказало, че няма да може да използва два от пръстите на лявата си ръка. Но с помощта на нова техника той продължил да се развива, станал световно известен и придобил култов статус.
54
Музикален канал на Шведското национално радио, в който се акцентира върху класическа, традиционна, експериментална и джаз музика. – Б. пр.