Когато се върна на следващия ден, след като нощува в „Стокхолмс Стадсмишун“[55], Даниел научи, че Хилда е върнала обаждането му и е оставила друг номер. Този път вдигна и като че ли се зарадва да чуе името му. Той веднага разбра, че тя знае за бягството му от фермата. Каза, че „много съжалява“, и го нарече „изключително талантлив“. Даниел изпита непоносима самота и потис на импулса да заплаче.
– Тогава ми помогни – каза той.
Тя отвърна:
– Мили Даниел, бих направила всичко. Но работата ни е да изучаваме, без да се намесваме.
През годините Даниел щеше многократно да си припомня тази реплика. Тя щеше да допринесе за това да си създаде нова самоличност, която да защитава с всички сили. Но в онзи момент го обзе крайно неприятно усещане и той възкликна: „А? Какво имаш предвид?“. Хилда очевидно се притесни. Заговори за други неща – как той трябвало да завърши гимназия и да не взима прибързани решения. Даниел каза, че просто иска да свири на китара. Хилда фон Кантерборг отвърна, че можел да учи музика. Той каза, че искал да отплава с кораб за Ню Йорк и да свири в джаз клубовете там. Тя настоятелно се опита да го разубеди. Каза: „Не на твоите години и с твоите предпоставки“.
Двамата продължиха да обсъждат въпроса чак докато Ан-Катрине и останалите социални служители започнаха да губят търпение. Тогава Даниел обеща да си помисли. Каза, че се надява да я види. Тя отвърна, че се надява да види него. Но това така и не стана. Даниел нямаше да я срещне никога повече, нито пък щеше да има време да мисли за бъдещето си.
Беше споменал, че иска да се качи на кораб и да свири в Ню Йорк, и без да разбере как точно стана, едни хора се появиха и му помогнаха да си набави паспорт и виза, и му уредиха място като кухненски помощник и сервитьор на един товарен кораб, собственост на морския превозвач „Валениус“. Корабът нямаше да го откара в Ню Йорк, ами в Бостън. Към трудовия му договор имаше бележка, прикрепена с кламер, на която беше написано с химикалка: „Музикален колеж „Бърк ли“, Бостън, щата Масачузетс. Успех! Х.“.
Животът му никога повече нямаше да бъде същият. Щеше да стане американски гражданин на име Дан Броуди и да преживее много фантастични и вълнуващи неща, но дълбоко в сърцето си винаги щеше да се чувства самотен и разочарован. В началото на кариерата си наистина за малко да пробие. Един ден, когато беше едва на осемнайсет, имаше джем сесия в джаз клуб „Райлис“ на улица „Хемпшир“ в Бостън. Изсвири соло, което беше в духа на Джанго, но в същото време в него имаше нещо ново и различно. През публиката премина шепот. Хората започнаха да говорят за него и той се срещна с някои мениджъри и представители на звукозаписни компании. Но всички смятаха, че нещо му липсва, може би смелост и самоувереност. Нещата все се проваляха на финалната права. През целия си живот той щеше да бъде изпреварван от не толкова талантливи, но по-напористи хора. Щеше да му се наложи да се задоволи с живот в сянката на звездите. Все нещо нямаше да му достига. Все повече щеше да му липсва страстта, която бе изпитал, докато свиреше на кея при Блакосшернен.
Лисбет бе открила няколко по-големи бази данни с движения на длани, които се използваха за медицински проучвания и разработване на роботи. Въведе дан ните в дълбоката невронна мрежа на Републиката на хакерите и се захвана за работа. Беше толкова съсредоточена, че забрави да яде и да пие, въпреки жегата. Накрая вдигна поглед от монитора и започна да пие, но не вода, от каквато тялото ѝ имаше нужда. Пиеше „Туламор Дю“.
Копнееше за алкохол. Копнееше и за секс, слънчева светлина, джънк фуд, мириса на морето и шума на баровете и усещането за свобода. Но засега се задоволи с уиски. Помисли си, че няма лошо, ако мирише на пияница. Хората не очакваха много от алкхолиците. Обърна се към Ридарфиерден и затвори очи. После ги отвори, изпъна гръб и остави алгоритмите на невронната мрежа да работят и да се самообучават, а тя самата отиде в кухнята и си стопли пица в микровълновата. После позвъни на Аника Джанини.
Аника не се зарадва много, когато чу плановете ѝ. Опита се да я разубеди, но след като не успя, каза, че Лисбет може да заснеме заподозрения, но нищо повече. Препоръча ѝ да се свърже с имама Хасан Фердуси. Той можеше да ѝ помогне с „по-човешките аспекти“. Лисбет не я послуша. Но това нямаше голямо значение. Аника се свърза с имама от нейно име и го прати във Валхолмен.
55
Организация с идеална цел, която помага на деца и младежи, възрастни, бездомни и зависими. – Б. пр.