Щом се прибра в хотелската си стая, Дан продължи да търси. Забрави за всичко останало. Не беше на себе си, просто ругаеше и клатеше глава. Приликата беше съкрушителна. Само контекстът беше различен. Лео Манхеймер принадлежеше на друг свят, друга класа. Беше на светлинни години от Дан и в същото време беше като него. Не можеше да го проумее. Най-разтърсващото бе музиката. Дан намери стар запис от Консертхюсет[58] в Стокхолм. Лео беше на двайсет или двайсет и една, а изражението му беше напрегнато и тържествено. Залата беше пълна с хора. Събитието беше полуофициално, а Лео присъстваше като гост-музикант.
По онова време, вярно, никой не би могъл да ги обърка като вчера. Тогава Дан беше дългокос бохем, който носеше обикновени дънки и блузи, докато Лео беше същият поддържан мъж като на снимката в сайта на „Алфред Йогрен“, със същата прическа и подобен шит по поръчка костюм, просто беше малко по-млад и без вратовръзка. Но нищо от това нямаше значение.
Щом Дан пусна видеото, от очите му бликнаха сълзи. Плачеше не само заради прозрението, че има еднояйчен близнак, ами и заради собствения си живот – детството във фермата, ударите и изискванията на Стен, работата на полето, счупената китара, бягството и пътуването до Бостън, както и месеците след това, прекарани в мизерия. Плачеше заради това, което не бе знаел и заради липсата, която бе чувствал. Но най-вече плачеше заради това, което чуваше. Накрая взе китарата си и засвири с Лео – петнайсет години по-късно.
Не го разчувства само меланхоличната песен, която очевидно беше авторска композиция. Ставаше дума и за звученето и хармониите. Лео Манхеймер свиреше със същите арпеджио тризвучия като Дан по онова време, с половин тон нагоре от тониката, когато завършваше своите прогресии с втора, пета и първа степен. Използваше, също като Дан, старите умалени акорди, вместо минорна септима с понижена пета или девета степен като повечето музиканти, и често завършваше музикалните фрази с шестия тон от дорийския лад.
Дан си мислеше, че е уникален, когато попадна на Джанго и оформи собствения си стил. Беше се отдалечил толкова много от собственото си поколение, което се интересуваше само от своя рок и поп и хип-хоп. Но ето че в Стокхолм имаше мъж, който изглеждаше като него и беше открил същите хармонии и гами, въпреки че живееше в съвсем различен свят. Беше просто непонятно. Толкова много чувства изплуваха на повърхността – копнеж и надежда, може би и любов, но преди всичко недоумение. Имаше брат.
Имаше брат, който бе попаднал в заможно семейст во от Стокхолм. В този факт имаше нещо не просто смайващо, ами и дълбоко несправедливо. Впоследствие си спомняше, че гневът и яростта се пробудиха още тогава, пулсирайки бясно във вените му наред с всички останали чувства. Разбира се, Дан още не схващаше какво се е случило, но все пак имаше подозрения. Замисли се за хората от Стокхолм и техните тестове, въпроси и филми. Дали те знаеха?
Естествено, че са знаели. Той събра две и две и строши една чаша в стената. После намери номера на Хилда фон Кантерборг и ѝ се обади. Часовете бяха отлетели незабелязано, но все пак още беше рано. Въпреки това фон Кантерборг не звучеше трезва. Още нямаше обед, а тя изглежда беше пияна, което го подразни.
– Обажда се Даниел Брулин – каза той. – Помниш ли ме?
– Как казваш ти е името?
– Даниел Брулин.
В слушалката се чу тежко дишане и може би, той не беше сигурен, чист страх.
– Мили Даниел – каза тя. – Помня те, разбира се. Как си? Така се притеснихме, когато не ни се обади.
– Знаеше ли, че имам еднояйчен близнак? Знаеше ли?
Гласът му секна и настана тишина. Фон Кантерборг наля нещо в чаша, а това, съчетано с мълчанието ѝ, му беше достатъчно. Разбра, че е знаела. Че това е била истинската причина за посещенията във фермата и за чудноватите ѝ думи: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.
– Защо не ми каза нищо?
Тя продължаваше да не отговаря и той повтори въп роса си, този път още по-агресивно.
– Не можех – прошепна тя. – Бях подписала клетва за поверителност.
– Значи, някакъв документ е бил по-важен от живота ми?
– Беше нередно, Даниел. Нередно! Вече не съм част от институцията. Изритаха ме. Протестирах твърде много.
– Значи е била шибана институция.
Той изгуби самообладание. Не знаеше какво да каже. Обърна внимание само на въпроса ѝ.
– Да не би с Лео да сте се открили?
Тогава нещо в него чисто и просто се пречупи. Първоначално не можа да го проумее. Но вероятно се дължеше на фамилиарния начин, по който тя говореше за него и Лео – сякаш отдавна бе свикнала да произнася имената им заедно, докато за него това беше същински катаклизъм.