— Подочухме, че си се хванал на нова работа — продължи Глен. — Искахме само да ти кажем, че момчето винаги е добре дошло у нас.
— Благодаря ти, Глен. Признателен съм ти.
— А ако ви трябва бавачка, винаги съм насреща — предложи Сали, скрита зад косата си и вторачена в някаква точка зад рамото ми.
Наистина беше много мило от нейна страна. Знаех, че сега, откакто съм тръгнал на работа на непълен работен ден, имам нужда от малко помощ. Но не чак дотам, че да опра до Сали. А не, мерси! Опазил ме Господ!
Сид обичаше Лондон, както може да го обича само един чужденец.
Не виждаше само задръстванията по улиците, мъртвите кръчми, застиналата беднотия в кварталите с общински жилища. Не виждаше само подплашените пенсионери, момичетата, които приличаха на жени, жените, които приличаха на мъже, мъжете, които приличаха на психари. Не виждаше само това. Твърдеше, че градът бил хубав.
— Вечерно време — поясни тя. — И от високо. Или когато се разхождаш сред парковете на кралицата. Там е толкова зелено — единственият по-зелен град е Хюстън.
— Хюстън зелен? — ахнах аз. — Мислех си, че е някакъв прашен град насред прерията.
— Да, но защото си смотаняк англичанин. Хюстън е зелен, господинчо. Но не толкова, както Лондон. В самия център на града можеш минеш през трите кралски парка: Сейнт Джеймс, Грийн Парк, Хайд Парк, — и обувките ти да не се докоснат до нищо друго, освен до зелена трева. Знаеш ли на какво разстояние се простират?
— На два-три километра — взех да налучквам аз.
— Шест километра — поясни Сид. — Шест километра цветя, дървета и зеленина. И хора, яздещи коне! В сърцето на един от най-големите градове по земята!
— Ами езерото! — напомних аз. — Да не забравяме езерото.
Седяхме в кафене на първия етаж в огромна бяла сграда на Портланд Плейс, строена през трийсетте: Британският кралски институт по архитектура, който се падаше точно срещу Китайското посолство, огромен оазис на красотата и спокойствието, за чието съществуване не бях и подозирал, докато Сид не ме доведе тук.
— Серпантината11 ми харесва — съгласи се тя. — По това време на годината можем ли още да вземем лодка? Не е ли много късно?
— Не знам — признах си. Беше последната седмица на септември. — Сигурно още няколко дни можем да се повозим на лодка. Искаш ли да опитаме?
Раздалечените й кафяви очи станаха още по-големи.
— Сега ли?
— Защо да не е сега?
Сид си погледна часовника.
— Защото трябва да бързам за работа — усмихна се тя. — Извинявай. Инак на драго сърце бих се повозила.
— Ами утре? Рано сутринта. Още преди да са се струпали хора. След закуска ще дойда да те взема от вас.
Още не бях виждал къде живее.
— Довечера след работа бих могла да дойда при теб — рече Сид.
— Довечера ли?
— Така наистина ще успеем да дойдем рано.
— След работа ще дойдеш у нас?
— Да. — Тя погледна надолу, към облаците в кафето си, после отново към мен. — Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се — отвърнах. — Ще се радвам много.
Връзката ми със Сид сигурно е започнала като глупаво увлечение, когато аз още не можех да прежаля Джина. После обаче, след като преспахме за пръв път, вече не беше така.
Защото устните на Сид пасваха на моите както ничия друга уста — дори Джинината.
Без майтап: устата на Сид ми пасваше идеално. Не беше нито много твърда, нито много мека, нито много суха, нито много влажна, Сид не прекаляваше и с езика. Направо мечта.
И преди, разбира се, я бях целувал, но не беше същото. Сега започнехме ли да се целуваме, не исках това да свършва никога. Устните ни сякаш бяха създадени едни за други. А колко често можеш да твърдиш подобно нещо? Колко често намираш човек, чиито устни са точно като за твоите? Ще ви кажа: само веднъж. Ето колко често.
По света има много прекрасни хора, милиони хора, в които би могъл да се влюбиш. Но съществува само един човек, чиито устни са създадени за твоите.
Въпреки всичко, което се случи по-нататък, и досега съм убеден в това. Честна дума.
В ранните часове я гледах как спи, беше ми приятно, че е до мен в леглото, радвах се, че знае толкова малко за предишния ми живот и не се е настанила веднага откъм страната на Джина.