Малко след разсъмване изритахме пуберите. Оставих само Сали, която качих на такси. Тя не се извини. Още ми се сърдеше, задето не искам да разбера, че разгръщането на истинската любов понякога оставя по мебелите петна.
— Сега доволен ли си? — подвикна момичето, преди да си тръгне. — Съсипа ми, Хари, връзката със Стив. Сега той сигурно ще се върне при Ясмин Макгинти. При тая повлекана.
Когато най-после останахме сами, Сид ми донесе чаша кафе.
— Не ти ли се иска още да си млад и да знаеш всичко? — усмихна се тя.
Прегърнах я и усетих как зелената рокля се смъква под дланите ми. Целунах я. Тя също ме целуна. Точно тогава иззвъня телефонът.
— Сали! — възкликнах аз. — Обажда се, за да сподели отново с мен своите размисли.
— Няма капка ум в главата, какви размисли! — прихна Сид.
Но не се обаждаше Сали. Обаждаше се Джина, ала без обичайното първоначално трансконтинентално жужене. Така разбрах на мига, че вече не е в Япония. Обаждаше се от тук. Беше се върнала.
— Току-що се сетих нещо — оповести Джина. — Това е единственият телефонен номер на тоя свят, който знам наизуст.
Глава 29
Подраних с десет минути, но Джина вече беше там — отпиваше от капучиното на маса за двама в дъното на кафенето.
От сашимито и сушито в Шинджуку беше поотслабнала, бе облечена в дрехи, каквито не помнех да е носила — в нещо като шито по поръчка костюмче. Това е то — работеща жена.
Тя вдигна очи и ме видя — беше си същата, със същата дяволита усмивка, със светлосините очи, — само дето ми се стори малко остаряла и далеч по-сериозна от преди. Същата жена, която обаче се бе променила така, както изобщо не бях очаквал.
— Хари! — възкликна тя и стана, след което се усмихнахме притеснено — не знаехме какво се прави в такива случаи, дали трябва да се целунем, или само да си стиснем ръце.
Май не се правеше нито едното, нито другото. Затова я потупах по ръката и тя трепна, сякаш я е ударил лек ток. Така преодоляхме притеснението.
— Изглеждаш добре — рече Джина, след като седна и се усмихна с любезност, с каквато навремето не се беше обременявала.
Тя също изглеждаше добре — в съвършеното й лице човек можеше да види и момичето, което преди години е била, и жената, която някой ден щеше да стане. С времето някои се разхубавяват, други погрозняват. Има обаче и хора като Джина, по които още като малки се заглеждат всички — по нея щяха да се заглеждат, докато е жива.
Но като всички красавици и тя не обичаше прекалените комплименти, според нея те явно означаваха, че околните не виждат по-надълбоко от епидермиса. Предполагах, че и досега е на това мнение.
— Ти също изглеждаш добре — казах все пак аз, но без да прекалявам с похвалите.
— Пат как е?
— Добре — засмях се и Джина също се засмя — със сигурност очакваше да чуе още нещо.
Но точно тогава дойде сервитьорът, който попита какво ще поръчаме, затова прекъснахме разговора, поискахме още две кафета капучино и след като мъжът се отдалечи, отново заговорихме за сина ни.
— Сто на сто е пораснал — каза Джина.
— Всички очевидно смятат, че е дръпнал много на ръст. Но аз не го забелязвам, понеже го виждам всеки ден.
— Да де — вметна тя. — Но аз определено ще забележа разликата. Все пак не съм го виждала от един-два месеца.
— От четири — поправих я аз.
— Е, не са чак толкова много.
— От лятото. Това, Джина, прави четири месеца. От юли до октомври. Пресметни сама.
Как изобщо си представяше, че я е нямало само един-два месеца? Всъщност си беше тръгнала преди повече от четири месеца. А на мен ми се струваше още по-дълго.
— Както и да е — отсече малко дръпнато Джина. — Разкажи ми сега за Пат. Изгарям от нетърпение да го видя.
Какво се беше променило ли? Огледах кафенето и се опитах да се сетя какво се е променило, откакто Джина е заминала за Япония. И бях смаян, че кафенето си е съвсем същото.
Беше от заведенията, които се опитваха да пренесат на главните лондонски булеварди обстановката от задните улички в парижкия квартал Маре: голям поцинкован барплот, черна дъска с надраскани върху нея имена на вина, рафт с вестници, прикрепени към дълги пръчки, няколко столчета и маси, пръснати отпред по тротоара. Тук дори традиционната английска закуска12 имаше някакво засукано френско име.
Кафенето бе като всички останали в квартала — нищо чудно да го подминеш, без дори да го погледнеш. Но за нас то значеше много. Двамата с Джина бяхме идвали тук навремето, още преди да се роди Пат, когато се чувствахме толкова близки, че дори не изпитвахме нужда да си говорим. Каква по-голяма близост от тази!
12
Обилна закуска — яйца с бекон и овесена каша — за разлика от така наречената континентална лека закуска, състояща се от филийка с мармалад. — Б. пр.