Выбрать главу

— А колко ще трябва да се гърча върху острието на лъча?

— Това ще решат братята от бледосинята звезда, пришелецо.

— Значи цялата ми надежда е у вашите братя, така ли? Хм, да. Братята са си братя. Но нали и тук трябва да се приложи материална сила, някаква енергия? Откъде ще се вземе?

— Тя е в тебе, пришелецо.

— По-ясно от това не може да бъде, благодаря ви.

Кога мога да се върна на Земята?

— Когато пожелаеш, пришелецо.

— Какво ми разрешавате да взема със себе си?

— Само това, с което си облечен, пришелецо. Без скафандъра. Той не ти е нужен. Занапред до отлитането ти в кулата можеш да скиташ без скафандър. Обгърнат си от сигурна защита, пришелецо.

— Трябва да си помисля — рекох им аз.

— Мисли, пришелецо. Мисли как ще кажеш на Земята това, което ще кажеш. Ако те попитат.

— А какво трябва да кажа, ако попитат?

— Наистина тежък товар трябва да носиш, за да стигнеш до Прекрасната градина, пришелецо.

— До гуша ми дойде от вашата градина — извиках вбесен.

* * *

През нощта преди полета ми до южния полюс сънувах пророчески сън. Като че ли се мъча да се изкатеря по една висока планина, пробила с острия си връх купола на чужди небеса. Никак не мога да се изкача, блуждая между скалите и дори съм забравил пътя за връщане. Забелязвам висяща стълба, изплетена от птичи пера. С последни сили се изкатервам по нея и изведнъж виждам долу обвезана със светлини като с мъниста градина. В нея — множество златни, сребърни и медни дървета. Листата и игличките им с отблясък на старо злато, шишарките — от скъпоценни камъни, а на дънерите — загадъчни орнаменти. И се дочува гласът на реката, която тече между брегове от топази и ясписи: „Тези дървета знаят миналото — невъзвратимото и невъзможно — и предричат бъдещето — завръщането ти, което охраняват.“ Приближавам се към едно медно дърво край реката и мислено го питам: „Кога все пак ще се върна на Земята?“ И клонките загадъчно ми шумолят: „Когато на небесната планина засребреят снегове…“

Трите километра от върха на хълма, където кацнах със совалката, до подножието на кулата изминах с мъка. Краката ми бяха натежали от още по-тежките мисли… Аз бях един неудачник, зачеркнал надеждите на човечеството. Какво ли ще стане с мен в тази кула, която отблизо още повече приличаше на исполинско дърво — осакатено и бинтовано? Крачех по нежната трева на Индра като по пух от земни глухарчета. Светилото разпръскваше лъчите си наоколо. Редки облачета пасяха в бледосиньото небе. Блещукаха звезди. Бяха 11 249. И в мелницата на времето се въртеше колелото на Млечния път.

Щом влязох в кулата, от стената се изтърколи кабина, приплесната отстрани. Вратичката й се плъзна нагоре и аз потънах в нещо като кресло от най-мек зелен мъх. Светлината започна да помръква.

Останалото смътно си спомням. Като че ли изведнъж се видях отстрани легнал, както тогава в операционната на масата мида, и се разнасяше музика като далечен океански прибой, но надвисваше, все повече надвисваше над мене прозрачна полусфера, и ето — върху кристалните й стени се появиха звезди, едри като роса, а зад звездите вече пулсираше нечовешка, зловеща, непреобразена тъма. И бликна светлина.

V

И бликна светлина, а след светлината видях през сребристата паяжина русокъдро момче и зад него в ослепителната синева трептеше и искаше да се изтръгне от ръцете му шарено хвърчило.

— Дядо, ти Черномор2 ли си? — ме попита то. — Ти ли мъкна Руслан над гори и над морета?

Бях легнал в някаква полусфера, с глава, потънала сред сребристи нишки. Това бяха побелелите ми коси, дълги до рамената, и бялата ми, разпиляна по гърдите брада.

— Хвърчилото ти е чудесно! Сам ли го направи? — За пръв път чух старческия си хрипкав глас.

— Че как иначе, сам, разбира се. С хартия, лепило и ножици. Но запомни: ножици не се дават в ръцете на малки деца. Възпитателката ни не разрешава — подробно обясни детето.

— Ножиците у теб ли са?

Той закима и ми ги подаде със страх. Седнах в сферата и как да е подрязах побелелите кичури. Поривът на вятъра грабна сребристото кълбенце и го затъркаля като пухче от глухарче.

— Брадата на Черномор! Брадата на Черномор! — запя повелителят на хвърчилото щастлив.

— Виж, малкият, има ли тук наблизо езеро или ручей? Или поне локва? — попитах, ставайки от това, с което бях се завърнал в къщи. Пред очите ми полусферата се сви до размерите на слънчоглед или диня. Докато тя се смаляваше, отначало куполът над нея стана ясносин, но веднага след това го обви мъгла.

— Голям магьосник си ти, Черноморе! — възхити се къдрокосото момче. — А езерото е ей там, зад храстите. Само че е езерце, езерно дете.

вернуться

2

От приказката на Пушкин „Руслан и Людмила“ — Б.пр.