— Какво е това? — попитах шепнешком.
Боунс посочи с широк жест стаята.
— Вампирската версия на кухня, любима. В много вампирски семейства е така — грижат се за хората в замяна на тяхната кръв. Исках да го видиш със собствените си очи.
— Искам на червенокоската! — извика луничав млад мъж, който тръгна с усмивка към нас. — Ще ви харесам, моята кръв е най-вкусна.
— Мислиш, че съм тук, за да се нахраня с теб? — Зяпнах от изненада, когато той наклони глава и оголи врата си.
Боунс се изсмя.
— Точно това си помисли. Извинявай, Нийл, но тя няма да се храни от теб, а и кръвта ти не е най-вкусната — добави той, като сложи ръка на рамото му. — Но все пак ставаш, въпреки че трябва да ядеш по-малко лук.
Пред очите ми Нийл се обърна към Боунс, а той долепи уста до врата му и го захапа, сякаш беше ходеща тарталетка. След по-малко от минута Боунс се отдръпна, затвори дупчиците и дружески потупа Нийл по брадичката.
— Яж и по-малко чесън, приятелю. Пил съм кръв от италиански готвачи, но дори и те не воняха така.
Нийл продължи да се усмихва.
— Това бе най-хубавата пица, която някога съм ял, бледолики, и тя бе отрупана с чесън и лук. Съжалявам.
Боунс изсумтя развеселено:
— Четка за зъби, момче. Запознай се с нея или никога няма да бъдеш превърнат във вампир. Не, не ставай — добави, когато едно от момичетата се надигна от дивана. — Ние само ще направим кратка обиколка и после ще си вървим.
Майка ми ще припадне, ако разбере какво става под краката й — помислих си изумено. — Живи закуски на една ръка разстояние.
— Кои са тези младежи? — попитах тихо. Нито един от хората не изглеждаше на повече от двайсет години.
Боунс ме разведе из другите стаи. Имаше библиотека, компютърна зала, дори подземно джакузи. И през десетина метра имаше спални. Някои от тях бяха заети, други бяха празни, а през затворените врати на няколко от тях се чуваха отчетливите звуци от правещи секс хора.
— О, те са най-различни — отговори той. — Някои са студенти, други — начинаещи художници, бегълци от лоши семейства, бездомни деца или наши чираци. Нийл е един от тях. Той иска да стане вампир, така че показва ангажираността си, като дава кръвта си и изпълнява малки поръчки. Подобно е положението във всяка голяма къща, където живее група вампири.
— Те хипнотизирани ли са?
— По дяволите, съвсем не. Те са наясно кой ги издържа и защо. Бегълците получават домашно обучение, място за живеене и джобни пари, които спестяват, в случай че решат да заживеят самостоятелно. Заради собствената им безопасност, повечето от тях не знаят местонахождението си, нито истинските имена на тези, които ги издържат. Когато си тръгнат, всичките им спомени се изтриват от съзнанието им. Този порядък съществува от хилядолетия, Котенце. Своеобразна форма на феодализъм.
— Феодализъм? — Спрях до една от спалните, от която се чуваха страстни стонове. — Така ли го наричате?
— Това — Боунс кимна към затворената врата — е по взаимно съгласие. Не мога да гарантирам за всички домакинства, но по принцип се счита за недопустимо чрез хипноза да се прави секс с хора, предназначени да бъдат източник на храна. Ако си гост и извършиш подобно нещо, може да платиш с живота си. Но ако хората са склонни да го правят, кой може да ги съди за това? Изборът е техен.
Кой може да ги съди? Аз? Браво, Менчерес. Доставка на всякаква храна по всеки възможен начин. „Не забравяй да се храниш редовно, Боунс. Имаме хубави младежи.“ Копеле.
— Познаваш ме много добре, Котенце — каза напълно сериозно Боунс. — Това никога няма да се случи.
Вярвах му, но колкото и нелогично да бе, подобна лесна възможност ме караше да се чувствам застрашена.
— Затова ли ми показа това място? За да не се притеснявам, че се опитваш да скриеш нещо?
— Да, това е една от причините — усмихна се той. — Но главната е зад теб, вперила очи в задника ти, заради което ще си изпроси боя.
— Amigo — каза някой с ласкав тон. — Не съм те виждал отдавна…
Обърнах се рязко и се втурнах към него, с което прекъснах изречението му. Хуан ме прегърна и заговори тихо на испански: