Играхме и Айдахо спечели. Той си избра едната книга, а аз взех другата. После всеки се оттегли в своя ъгъл в хижата и се зае да чете.
Не съм се радвал на най-голямото парче самородно злато така, както се радвах на тази книга. А и Айдахо гледаше своята така, както дете гледа захарна пръчка.
Моята книжка беше малка, около пет на шест инча, и се наричаше „Наръчник за най-необходимите познания — Хъркимър“. Може и да греша, но според мене това е най-великата книга, написана някога. Аз си я пазя и до ден-днешен. И със знанията, които имам от нея, мога да бия всекиго петдесет пъти за пет минути. Соломон и нюйоркският „Трибюн“ нищо не са пред нея.
Хъркимър ги слага в малкото си джобче. Този мъжага сигурно е изгубил петдесет години и пропътувал милиони мили, за да събере толкова много сведения. В наръчника има какво ли не: и броя на жителите на всички градове, и как се познава възрастта на жената, и колко зъби има камилата; от него можеш да научиш кой е най-дългият тунел в света, колко звезди има на небето, след колко дни избива дребната шарка, какви трябва да бъдат размерите на женската шия, докъде се простира правото на вето на губернаторите, кога са строени римските акведукти, колко ориз можеш да купиш, ако се откажеш от три халби бира на ден, средната годишна температура в град Огъста, щат Мейн, колко морковено семе е нужно, за да се засее един акър с редосеялка, какви противоотровни средства съществуват, колко косми има на главата си блондинката, как се запазват яйца, височината на всички планини в света, датите на всички войни и сражения, как се свестяват удавници и пострадали от слънчев удар, колко кабърчета се падат в един паунд, как се прави динамит, подреждат цветя и застила легло, какво трябва да се предприеме, докато дойде лекарят, и още сто пъти по толкова най-различни сведения. Хъркимър може и да не знае всичко, но в книгата не съм забелязал такова нещо.
Като се зачетох в тая книга, четири часа не мръднах от мястото си. В нея бяха пресовани всички чудеса на просветата и науката. Забравих и снега, забравих и недоразуменията ни с Айдахо. Той седеше тихо на столчето, вдълбочен в своята книга, и през червеникавокафявата му брада просветваше някакво хем нежно, хем загадъчно изражение.
— Айдахо — проговарвам аз, — какво представлява твоята книга?
Айдахо очевидно също беше забравил недоразуменията, защото отвърна с умерен тон, без всякаква заядливост и злоба.
— А, моята ли? — казва той. — Доколкото разбирам, това томче е от Омар К. М.1
— Омар К. М. чий? — питам аз.
— Няма друго, само Омар К. М. — казва той.
— Лъжеш — викам му аз, малко ядосан, че се мъчи да ме пързаля. — Кой се подписва на книга така, с инициали? Ако е Омар К. М. Спупендайк или Омар К. М. Максуини, или Омар К. М. Джекс, защо не го кажеш човешки, ами предъвкваш края като теле риза, просната на въже?
— Казвам ти го, както си е — отвръща спокойно Айдахо. — Това са стихотворения от Омар К. М. Отначало не се разбира за какво става дума, но като се позаровиш, напипваш жилата. Не бих дал тази книга дори за две червени одеяла.
— Чети си я тогава — казвам аз. — Лично аз предпочитам безпристрастното изложение на факти, които дават храна на мозъка, и, изглежда, точно такава книжка ми се е, паднала.
— Паднали са ти се статистически данни — казва Айдахо, — което ще рече най-долнопробната информация на света. Те ще отровят мозъка ти. Не, на мен ми дай системата на намеците на стария К. М. Той май е нещо като винопродавец. Дежурната му наздравица е: „Все ми е едно“. В него, изглежда, има доста злост, но той така обилно я смазва с алкохол, че и най-грозните му хули звучат като покана на по чашка. Но това решително е поезия — казва Айдахо — и аз изпитвам презрение към твоята лавка, която се мъчи да продава ум и разум на футове и инчове. И ако философският инстинкт трябва да се обясни с играта на природата, старият К. М. ще забие твоя човек в земята с всичките му редосеялки, параграфи, гръдни измерения и средни норми на годишните валежи.
Така я карахме ние с Айдахо. Ден и нощ единственото ни развлечение бяха нашите книги. И несъмнено снежната буря докара на всеки от нас цял куп познания. Ако по времето, когато снегът започна да се топи, някой пристъпеше към мен и ме попиташе: „Сандерсън Прат, колко ще струва да се покрие един квадратен фут покрив с ламарина двайсет на двайсет и осем по цена девет долара и петдесет цента за сандък?“, щях да му отговоря с такава скорост, с каквато светлината пробягва по дръжката на лопатата, тоест сто деветдесет и две хиляди мили в секунда Колцина са способни на такова нещо! Разбудете в полунощ който и да е от вашите познати и го попитайте да ви каже колко кости има човешкият скелет, като не се броят зъбите, или какъв процент гласове са необходими в законодателното тяло на Небраска, за да се отмени едно вето. Ще ви отговори ли? Опитайте и ще видите.
1
Айдахо всъщност казва Кейам, което Прат чува като английското произношение на буквите „К“ и „М“ — кей, ем. Става дума за староперсийския поет Омар Кейам, или Хайам (11 в.). — Б.пр.