— Много просто — обясни Тома. — Сега ще обиколя из института и ще търся русата мадама. Ако е наистина толкова красива, както я описа портиерът — няма начин да не я открия, тя ще контрастира с всичко живо, дето ходи из института. Нещо като белязан атом, както казват физиците. И като открия белязания атом — до него, поне по идея, се движи моят шеф, без значение как изглежда. По-сложно ще стане, ако около мадамата се въртят повечко на брой мъже, но дано не е такъв случаят…
— Ами ако мадамата се е качила в офисите на „ЯТАГАН“? — предположи Мария.
При това предположение оптимизмът у Тома мигом се изпари. Научно-производственото и застрахователно обединение1 „ЯТАГАН“, финансовата шапка на института, заемаше горните три етажа от сградата, и обикновените смъртни като Тома там не можеха и да припарят — охраната бе твърде дебеловрато скроена и никакви възражения не минаваха. „Все пак професорите са дребни риби, нямат работа горе при босовете — предположи за успокоение той. — Значи шефът би трябвало да е някъде на долните етажи, но къде ли… Може да е при академик Новоселски, шефа на института.“ „Че защо му е на Дамгов да води мадамата при академика, да не му е сводник?“ — обади се в главата на Тома някакъв нагъл вътрешен глас. „А откъде си сигурен, че не му е сводник?“ — спречка се с първия вътрешен глас още един, не по-малко нагъл от него. Тома с известно усилие на волята разтърва вътрешните гласове и се обърна наляво, за да възрази на Мария, но с изненада откри, че до него няма никой, и изобщо целият коридор е пуст. Докато се разправяше сам със себе си, колежката му се бе изпарила неизвестно къде и как, без да остави никакви материални следи — дори мирисът на парфюма й не се усещаше вече. Тома тръсна глава, сякаш да отпъди някакво видение или вредна мисъл. „Стига съм губил време — отсече наум той. — Трябва да търся наред. Отдолу-нагоре, стая по стая.“ Противно на очакванията си, Тома се справи с първия етаж доста бързо, загуби едва няколко минути. Само в една от лабораториите, принадлежаща на катедра „Биохимия“, на него му се случи да зърне работещи хора; на вратите на останалите лаборатории висяха големи железни катинари, а някои бяха запечатани — от застрахователя „ЯТАГАН“, ако се съди по печата. Той обиколи и институтските кафенета и барчета, които само на този етаж бяха три броя, надникна и в бира-скарата. Навсякъде беше пълно с хора — просто да се чуди човек откъде толкова народ в института: някои обядваха, други пиеха кафе, трети — бира или водка, около масите се водеха светски разговори — ала никъде не се виждаше страхотна руса булка, като описаната от портиера. Много често обаче в разговорите Тома улавяше да се коментира някаква заповед на академик Новоселски: трябвало било целият институт в пълен състав да се яви на първи следващия месец на Орловия мост, в десет сутринта и с букети цветя в ръце, за да посрещнат на моста Валутния борд, който щял да дойде тогава. „Пак глупост някаква“ — каза си той и мина на следващия етаж. Него той го претърси още по-бързо. По някакво стечение на обстоятелствата на втория етаж се бяха събрали повече кабинети на професори и академици, при това от различни секции, кафенета имаше само две, една голяма заседателна зала, и нищо друго. При това всички тапицирани врати на кабинетите бяха заключени, залата за заседания — също; сякаш професорите бяха излезли да стачкуват или, не дай Боже, бяха ги изкарали на съботник да прекопаят градинките пред института. Шефовете на „ЯТАГАН“ обичаха порядъка и държаха градинките да бъдат винаги прекопани, тревата окосена, а розите да цъфтят както са по опис: белите — в бяло, червените — в червено, и тъй нататък. Все пак в едно от кафенетата на етажа Тома се задържа за известно време. Там колегите му от секция „Комуникационна техника“ празнуваха; бяха съединили няколко маси, отгоре стояха наредени чинии с мезета, и се пиеше ливанско уиски. Виновникът за купона се казваше Стефчо; като видя стърчащия на вратата Тома, той веднага му връчи в ръката пластмасова чашка и му сипа пиене. „Какъв е поводът — попита Тома, — рожден ден може би? Или сватба?“ „А, не, развод“ — отвърна щастлив Стефчо. „Е, тогава честито — поздрави го Тома, — значи сега си свободен гражданин…“ Очевидно празнуващите бяха заседнали тук отдавна, може би още от сутринта, от началото на работното време, тъй като градусът на веселието вече бе почнал да стихва. Около масите се водеха само кротки разговори на футболна тема, при това на равнище „Б“ група, и Тома доста се зачуди, понеже последният кръг в „А“ група беше минал твърде скандално, бяха били съдията в Кюстендил, мачове продадени също имаше, и изобщо се отваряше широко поле за коментар, а мъжете около масата изглежда бяха изкоментирали всичко от елитния футбол, че да паднат чак до „Б“ групата. „Кога ли са успели — озадачи се той, — нали днес сме едва понеделник?“ И с тази мисъл в главата гаврътна сипаното му питие — то имаше гадния вкус като на дестилирани мръсни чорапи — и излезе, за да продължи издирването си на третия етаж. В първото барче, което той провери там, също нямаше нищо извънредно за откриване. Там течеше научен съвет: хората от секция „Финанси и статистика“ седяха около дълга маса, отрупана с димящи пепелници, кафени чашки и бирени бутилки, и нещо се лаеха един друг, и въпросната руса мадама естествено не бе открита между уморените сиви фигури на статистиците. Но в следващото заведение Тома беше прихванат от двете си колежки Мая и Веска, които пиеха коняк в компанията на няколко непознати мъже и жени, и те моментално понечиха да го инсталират до масата. „Не мога, бързам, имам работа“ — оправда се той. „Работа? Какво е това работа? Няма такова нещо — работа! Има — защита на кандидатска дисертация. Работа — няма…“ Тук Тома забеляза между чашите и мезетата на масата да се спотайва и самата кандидатска дисертация, за която говореха — подвързана със спирала и могъщо озаглавена: „Относно некои особености на слюнкоотделянето у митничарите от село Калотина в условията на застрахователна демокрация“. Под заглавието бе добавено в скоби с черен фулмастер „и валутен борд“, нататък следваше името на кандидата — някой си Красимир (фамилията бе застъпена от нечия чаша с пиене), а най-отдолу се мъдреше името на научното звено: "Секция „Бързи сънища“ към ИХСТБ при НПЗО „ЯТАГАН“ и национална фондация „Димитър Общи“. „А, значи защитата поливате тук“, досети се Тома и тази мисъл леко го озвери. „Кой е тук новоизлюпеният кандидат?“ — осведоми се той. Всички посочиха най-щастливия и пиян член на компанията, ниско подстриган тип с подозрително глупаво изражение на лицето. „Кажи, кандидате, какво означава ИХСТБ?“ — попита Тома. „А?“ — отвърна оня. „ИХСТБ, на кирилица ти казвам! Ето тук го пише, на корицата. И върху козирката на входа има пет светещи букви, които сега, разбира се, не светят, сега свети само рекламата на «ЯТАГАН», но тези букви също гласят — ИХСТБ. Институт по ХСТБ…“ „Абе остави го човека! — викнаха всички около масата. — Недей се заяжда за глупости!“ Но Тома не мирясваше: „Какво означава това съкращение? Хранителни Стоки и Трудова Борса? Или Християнско Спасение, Теология и Бром? А? Кажи!!!“ „Че откъде да знам! — бранеше се кандидатът. — Води се ИХСТБ, и толкоз. А какво означава — никой не знае… Ти да не би да знаеш случайно?“ „Ако знаех, нямаше да те питам — измърмори Тома, усещайки най-накрая, че се държи не както трябва. — Аз обаче знам, че не знам, а ти и това не знаеш…“ „Браво! — викна кандидатът. — Ти си нашият ведомствен Сократ. Във всеки институт си имат по някой такъв екземпляр…“ Тома се направи, че не е чул обидата, но сега се разжужаха другите около масата: „Ти бе! Какво задаваш умни въпроси? Дощяло му се да разбере какво значи ИХСТБ… Каквото трябва, това и значи! Пък и нищо да не значи — каква е разликата?… А може и да е секретно названието! Как беше там… застрахователна тайна. Един така разпитвал за застрахователни тайни, разпитвал, а накрая дошли застрахователите, застраховали го както се полага и вече не разпитва…“ „Извинявайте де, аз не от злоумислие — даде заден ход Тома, — просто ми беше интересно… В смисъл, че цял куп народ работи цял куп време в този институт, а никой не знае как се разшифрова името му…“ В отговор долетя: „Ти още попитай защо фондацията «Димитър Общи» се казва «Димитър Общи»!“ Тома с изненада осъзна, че никога досега не се е замислял над този, иначе доста интересен въпрос, но само сви рамене и тръгна да си ходи, а Мая и Веска подвикнаха след него: „Ти, Лука, все такива гадни въпросчета задаваш! Само ни развали моабета! Бягай си върши работата и дано те изядат крокодилите от зоологическата градина!“ Тома им напомни, че не е Лука, а Тома, а в нашата зоологическа градина крокодилите вече са вегетарианци, готвят се да живеят в условията на валутен борд хайваните, и си излезе.
1
Научно-производствени обединения (НПО) в Русия наричат фирмите и институтите от военно-промишления комплекс. Бел.авт.