— Не е в парите въпросът. Ако искаш да знаеш, на мен за Нова година и премия ми дадоха. А един програмен ред не съм им написал.
— Е, Лука, значи вече наистина си откачил, щом си недоволен при това положение…
— Не съм Лука, а Тома.
— А, извинявай. Но все пак, от твойто по-хубаво според мен няма — спиш до обед, търкаш си задника из барчетата, а на края на годината — премии. Пък мен ме товарят с всякакви дивотии, ето в началото на месеца мислех, че щом свършим оня последния проект, ще има почивка, но моят професор ме прати да съм бил бачкал с някакви социолози. Ужас.
— И какво им правиш там на социолозите?
— Откъде да знам какво им правя, нали не разбирам нищо от социология? Те ми обясняваха какво точно искат, половин ден ми загубиха, ама нали използват едни засукани термини, дето ги слушам като паднал от Марс: фантазъм, симулакър, деконструкция… все разни такива. Слушам ги аз, а по едно време им викам: вижте сега, тия думички аз в зоологическата градина не съм ги учил… тоест в детската градина, разбира се, — и затова не ми приказвайте френски работи, ами гледайте какво ще ви кажа. Искате ли един модел на основата на марковски процеси?2 Усещам аз, че тъкмо такова нещо ви трябва, ние програмистите имаме за тези работи усет. Ония пък дори не бяха чували за марковски процеси, и ме питат: какви са тия процеси? От Марко Тотев ли идва името им? Или просто от Марко, като нарицателно име за магаре?… Така че нито аз знам какво правят те, нито те знаят какво правя аз, но нали трябва да се отчита дейност, води се, че работим заедно…
— Конвейерно — каза наслуки Тома.
— Горе-долу така — съгласи се Ивайло и изведнъж се плесна по челото. — Леле, какъв идиот съм! Щях да забравя най-важното! В нашата мрежа открих една статия по нашия с теб въпрос. Съвсем случайно я открих, просто се заврях в някакви затънтени директории…
— За какъв наш въпрос говориш? — не разбра Тома.
— Как какъв? Най-главния въпрос! Дето преди го обсъждахме с теб: „Обща теория на Института“. Откъде се е взел, за какво служи, защо е такъв идиотски и кому е изгодно това…
— А! — Тома накрая се сети какво има предвид колегата му, мигом живна и потри ръце. — Дай да я видим тая статия! На хартия имаш ли я, или само на файл?
— Изкарах я на принтера. Ей сега ще я донеса, само ми пази бирата да не я изпие някой.
Тома обеща на Ивайло да му пази бирата, той излезе и след минута се върна с пачка листове, сгънати на две.
— Ето го — гордо обяви Ивайло, сякаш показваше шедьовър на изкуството, и разгъна листовете. — Началото може да се пропусне, там вървят всеизвестни неща, дето и децата ги знаят. Че в секция „Лазерна техника“ разработват нови бойни лазери за нуждите на застрахователната индустрия — нали те още се смятат по закон за несъществуващи, значи не са забранени. Че за същата тази застрахователна индустрия в секция „Комуникационна техника“ правят устройства за подслушване на клетъчни телефони. Че в катедра „Финанси и стъкмистика“…
— „Финанси и статистика“ — поправи го Тома.
— Да де, нея имах предвид, там също работят само поръчки на „ЯТАГАН“. Че биохимиците дестилират в мазето нови синтетични наркотици…
— За моята секция има ли нещо? За „Теория на хаоса“.
— Май че не.
— Жалко… Ако има нещо тук, което да не ми дава мира — това е, че въобще нямам представа с какво се занимаваме в „Теория на хаоса“. Шефът е ненаблюдаем по определение, всичките колеги се крият някъде, дори на касата за заплати не съм засичал някой от тях, а във ведомостта са ей такъв списък… За какво ще използваме суперкомпютъра, какви задачи ще пускаме на него — и това не знам…
Тома млъкна, понеже видя, че Ивайло изобщо не го слуша, а прелиства статията, търсейки нещо.
— Ето оттук почват интересните неща! — каза накрая Ивайло, сочейки един параграф, дебело отбелязан отстрани с червен молив, и зачете на глас: — „Известно е, че съвременното общество се развива в посока на все по-дълбока специализация на отделните негови членове във все по-тесни области от живота. Същото е в сила и за науката. Днес на практика няма учен, който да знае всичко за цялата своя наука; всеки се специализира в някаква тясна проблематика. Но оттук следва, че решаването на всяка що-годе интересна задача изисква привличане на голям брой тесни специалисти, чиито познания в типичния случай нямат никакви допирни точки. Формира се «интелектуален конвейер» — всеки научен сътрудник върши своята операция върху общата задача, без изобщо да може да я обозре и разбере изцяло. Тук възниква проблем: как да се координира научният конвейер? Специалистът по определение не вижда по-далеч от оградата на собствената си област. Когато бъде поставен да координира по-широк участък от конвейера, той автоматично се оказва некомпетентен. Или, съгласно принципа на Питър — всички ръководни кадри в науката са надскочили нивото си на компетентност. Решенията им на практика носят чисто случаен характер — а самите те не само, че не решават нищо, но в типичния случай дори нямат представа с какво точно се занимават и какво точно ръководят. И така, колкото по-високо стои един научен кадър в йерархията, толкова по-некомпетентен му се разрешава да бъде. За един професор е напълно в реда на нещата да си няма и понятие с какво се занимава; доцентът, макар че може да не му е ясно напълно, но все пак трябва да се досеща, да подозира нещо за предмета на своята дейност… Но за всеобщ ужас наблюденията в Института показват, че дори младшите научни сътрудници са в пълно неведение за какво ги държат на работа. За всеобщ ужас, защото именно на най-ниското ниво, при младшите научни сътрудници всъщност се върши цялата работа, която по горните етажи на йерархията само се прелива от пусто в празно. А щом и на най-ниското ниво не знаят какво вършат — това ясно говори, че в Института не се върши нищо…“
2
Марковски процеси — термин от теорията на вероятностите, означава клас случайни процеси, чиято теория е разработена от руския академик Марков. Бел.авт.