Грели тръгна след пиратите, като се олюляваше. На мократа палуба той се хвана за стожера на преградното бордово въже и огледа хоризонта. Откъм север се надигаше черната стена на урагана. Вятърът вече късаше въжетата и страхотен дъжд се изливаше върху покривите на палубните надстройки на бригантината. Здрави въжета я задържаха до борда на пиратската шхуна. От шхуната беше вече прехвърлена на бригантината тясна стълбичка.
В морето — само на една миля разстояние — се виждаше френската корвета. Там трескаво прибираха платната…
…До джентълмена с далекогледа, застанал на върха на канарата в заливчето Стария крал, отново се приближи слугата му. Поразен от страшния израз на лицето на своя господар, грумът не се реши веднага да го повика. Най-после той заговори тихо и почтително. Джентълменът трепна и се обърна към юношата.
— Ти ли си, Антонио? — измърмори той, сякаш се събуждаше от сън. С усилие на волята си той се възвърна от спомените към действителността.
— Сър Фредрик Райланд — обърна се към него грумът, — в къщи отдавна ви очакват за закуска. Вие се готвехте да посетите днес корабостроителницата на мистър Патерсън. Конете са оседлани, милорд…
ПЪРВА ЧАСТ
В ДОБРИЯ СТАР БЪЛТЪН
ГЛАВА ПЪРВА
РЪКОПИСЪТ НА МИСТЪР МОРТЪН
Se non e vero, e ben trovato27
1
Ендрю Лоусън, който даваше под наем на „достопочтени пътници“ малката си къщичка край пристанището, подрязваше с градинарски ножици жасминовите храсти в градината си. Старият пудел, обрасъл до края на носа с къдрава козила, лежеше край една леха и поглеждаше изпод око своя господар. Юлското слънце току-що се бе издигнало над островърхите покриви на Бълтън.
Скърцането на стъпки по посипаната с морски камъчета пътечка обезпокои сладко задрямалия пудел. Кучето залая срещу непознатия мъж, облечен като амбулантен търговец, който беше спрял до лехата. На гърба му висеше малка пътническа торба, а в ръката си държеше тояга.
— Мога ли да видя мистър Лоусън? — с лек чуждестранен акцент запита дошлият.
Външността му обаче с нищо не издаваше, че е чужденец.
— С какво мога да ви бъда полезен? Още ми е трудничко да се държа на краката: бях болен и едва днес съм станал от леглото.
— Трябва да поговорим на четири очи по една извънредно важна работа, която изисква срещата ни да остане в най-дълбока тайна.
Лоусън свъси побелелите си вежди:
— Аз съм стар човек и не бих желал да се намесвам в никакви тайни работи. Кой ви отправи към мен? Ами вие откъде сте?
— Наричам се Роджърс. Търговец съм. Беден търговец.
Вчера бях при шефа на тукашната юридическа кантора, у мистър Уйлям Томпсън. Той ме посъветва да се обърна към вас за справката, която ми е нужна… Вие, мистър Лоусън, сте били оценител на скъпоценни камъни в бълтънската фирма на покойния Натаниел Харди, нали?
— Да, но оттогава са изминали почти четири години. В края на 1768 година кантората бе закрита. Какво искате от мен, мистър Роджърс? Можете спокойно да говорите, освен този пудел тук няма кой да подслушва!
— Мистър Лоусън, интересуват ме именно събитията от шестдесет и осма година. Кажете, търгуваше ли фирмата „Харди“ със скъпоценности със страни от континента?
— Да, такива търговски операции бяха за нас твърде обичайни, но те ставаха главно чрез нашата кантора в Портсмут. Защо ви интересуват работите на отдавна ликвидиралата фирма?
— Виждате ли, аз търся следите на един камък, откраднат през 1768 година, принадлежащ на… на мои приятели. Издирванията ми ме доведоха в Бълтън. Подозирам, че крадците са се заселили тук. Дори видях едного от тях… Кажете ми, не е ли минавал през ръцете ви един грубо шлифован елмаз с цвета на синкава вода, голям… ето като това камъче? Тук, на долната стена на елмаза, имаше едно мъничко жълтеникаво петънце. Той може би струваше около четири хиляди гинеи28. Не си ли спомняте за такъв камък?
Лоусън се замисли и погледна втренчено непознатия:
— Този елмаз съм виждал и оценявал. Ако не беше петното, той щеше да струва по-скъпо. Да, такъв камък наистина мина през ръцете ми, но по-нататъшната му съдба не ми е известна. Не знам дали фирмата го закупи.