Епископ Кол стисна зъби и реши да не повдига наново въпроса за молитви преди война. Що се отнасяше до това, ярлът беше своенравен по начин, който противоречеше на всякакъв разум. На никой друг мъж в Скандинавия нямаше да му хрумне нелепата мисъл да не се помоли вечерта преди важна битка. Но веднага след като си помисли това, епископът се сети за онзи, който може би беше същият.
— Така и не успях да се срещна с дядо ти Арн — започна той тихо, сякаш за да покаже, че сега не му се хабяха думи нито за война, нито за молитва. — Че Арн Магнусон е бил велик човек, ми е известно; че е бил най-големият воин сред всички вас, също ми е ясно. Но какъв беше като човек, когато не носеше броня?
— Като никой друг, а наследството му е тежко — отговори ярлът замислено. — Сега ти го казвам съвсем сериозно, без насмешка или шега: той наистина беше светец. Никой мъж не иска да го сравняват със светец, но въпреки това мен са ме наричали така през целия ми живот. А както сам знаеш, далеч съм от това да бъда светец.
— Да — съгласи се спокойно епископът, — далеч си от това да бъдеш светец. Ти си корав мъж, Биргер, и по никакъв начин не можеш да се чувстваш сигурен, че ще ти бъде дадено да срещнеш скъпия си дядо в следващия живот.
— Ето, виждаш ли! Отново ме сравняваш с него! На смъртния му одър се заклех в две неща и досега съм успял да ги спазя. Едното беше да крепя кралството единно и да го нарека Швеция, така и ще направя, ако спечелим утре. Другото беше да построя град на мястото, където Меларен се слива със Северно море при Агнефит. Вече съм започнал и съм решил да нарека този град Стокхолм. Е, утре може вече да съм се провалил с първото си обещание, ако размирниците ни победят. Погледни, това е мечът на Арн Магнусон! Нося го, когато не съм сигурен в победата, но досега не съм губил като се бия с него.
Епископ Кол не откриваше особена разлика между меча на ярла и други, които беше виждал. Само това, че ножницата му беше доста по-обикновена от тези на големците, от черна кожа, без украса, със семпъл червен рицарски кръст най-горе до дръжката на меча. А и чудноватите златни знаци по острието, които не се четяха. Ярлът внимателно беше поставил меча на масата пред епископа между пушената шунка и хляба. Духовникът прокара пръсти по златния надпис и се наведе напред, за да се опита да ги прочете на светлината от огъня, без да разбира и една сричка.
— На какъв език е това и какво е написано? — попита той, след като се отказа от опитите си да го разчете.
— Ако ти кажа какво е, само ще се възгордееш и ще завъртиш очи съвсем лицемерно — отвърна ярлът със сподавен смях. — Подарък е от един крал, чието име ти знаеш, на Арн Магнусон, през лето Господне 1191-о. Повече няма да ти кажа.
— Бил е рицар от Братството на меча?
— Не, беше тамплиер. Духовник и берсерк[2] в една кожа, може да се каже. Самият той създаде цялата ни конница от Форшвик, всички ние сме негови чеда, също и няколко от разбойниците, намиращи се от другата страна на реката. Ние, които никога нямаше да се предадем един друг, ние, които сега сме си изменили. Много щеше да страда, ако знаеше това.
— А как щеше да постъпи с победата утре?
— Със сигурност не като мен. Той беше светец, а сега ти казвам за последен път — аз не съм такъв. Искаш ли да нагласят постелята ти тук горе? Не, всъщност, не е уместно. Насам ще са насочени повечето стрели утре. Врагът е видял герба ми, а несъмнено и моя плащ. Ела, ще отидем на по-сигурно място!
Въпреки възрастта си ярлът припна надолу по стълбата от задната страна на крепостната стена със значително по-голяма лекота от доста по-младия епископ. Обиколиха лагера, където още кипеше усилена работа — цепеха нови дънери и ги завързваха заедно или ги заостряха за препятствия срещу конниците. Откъдето минеха, епископът благославяше воини и работници, и където забележеха да се приближава обшитият с хермелинова кожа плащ на ярла, всякаква работа спираше. Отне им време да изминат двестате крачки до хълма с катапултите. Там смяташе да нощува ярлът. Така или иначе призори, преди началото на битката, отново щяха да направят една обиколка заедно, увери той епископ Кол, а духовникът сякаш никога не смяташе да спре с благославянето на мъже, които вероятно щяха да са мъртви към края на следващия ден.
Като изкачиха хълма с катапултите и ярлът тъкмо разказваше на епископа как са построени и как щяха да ги използват, в лагера биха тревога — чужди конници се приближаваха и много мъже идваха пеша с оръжия.
Тъй като никакви ездачи не можеха да нападнат по тъмно, обзе ги зловещо предчувствие, сякаш нечовешка опасност ги приближаваше отвън, въпреки че пръхтенето на конете и дрънченето на стремената се долавяха ясно. Скоро прозвучаха и гневни гласове, а след това и викове, че идваха рицарят Сигурд и хората от Форшвик.
2
Според древните северни предания берсерките са били свирепи воини, които при определени обстоятелства изпадали в транс и вършели чудеса от храброст, бидейки същевременно неуязвими. — Б.р.