— Почитаема майко, аз…
— Помислете за това, Ана! — възкликва тя, и поне веднъж долавям истинска нотка на искреност в гласа й. — Помислете за това! Той нареди да екзекутират лейди Ана Болейн за изневяра, обвинявайки я, че е прегрешила с половината двор, като сред любовниците й е бил и родният й брат. Той я направи кралица, а после отново я принизи, без каквато и да е причина или доказателства освен собствената си воля. Той я обвини в кръвосмешение, магьосничество, най-ужасни престъпления. Той е човек, който ужасно се бои за репутацията си, бои се безумно за нея. Следващата кралица на Англия не трябва никога да дава повод за съмнения. Не можем да гарантираме безопасността ви, ако бъде изречена макар и само една дума срещу вас!
— Милейди…
— Целуни пръчката — казва тя, преди да успея да възразя.
Докосвам с устни пръчката, когато тя ми я протяга. Зад вратата на личния й кабинет го чувам да въздиша едва доловимо.
— Хвани се за седалката на стола — заповядва тя.
Навеждам се и хващам здраво двата края на стола.
Деликатно, като дама, която вдига паднала кърпичка, тя подхваща крайчеца на пелерината ми и го повдига над хълбоците ми, а след това повдига нощната ми риза. Задникът ми е гол: ако брат ми реши да погледне през полуотворената врата, може да ме види, изложена на показ като момиче в някой вертеп. Пръчката изсвистява във въздуха, а после идва внезапното болезнено шибване по бедрата ми. Изпищявам, а после прехапвам устна. Отчаяно искам да разбера колко удара ще трябва да изтърпя. Стисвам зъби и чакам следващия. Пръчката изсъсква във въздуха, а после идва режещата болка като рана от сабя, нанесена в безчестен дуел. Два. Звукът на следващия идва твърде бързо, за да мога да се подготвя, и аз отново изпищявам, сълзите внезапно избиват в очите ми, горещи и бързи като кръв.
— Изправи се, Ана — казва тя хладно и смъква надолу ризата и пелерината ми.
Сълзите се леят като порой по лицето ми, чувам се как хълцам като дете.
— Иди в стаята си и чети Библията — казва тя. — Помисли си най-вече за кралското си призвание. Ти трябва да си като жената на Цезар, Ана. Жената на Цезар1.
Трябва да й направя реверанс. Мъчителното движение предизвиква нова вълна на болка и аз изхленчвам като бито кученце. Отивам до вратата и я отварям. Вятърът избива дръжката на вратата от ръката ми и, блъсната от силния порив, вътрешната врата към личния й кабинет неочаквано се разтваря широко. В сянката стои брат ми, лицето му е така изопнато и напрегнато, сякаш той е бил подложен на ударите на брезовата пръчка, устните му са здраво стиснати, сякаш за да се сдържи да не извика. За един ужасен миг очите ни се срещат и когато ме поглежда, на лицето му е изписана отчаяна нужда. Свеждам очи. Извръщам се от него, сякаш не съм го видяла, сякаш съм сляпа за него. Каквото и да иска от мен, знам, че не искам да го чуя. Излизам тромаво от стаята, ризата ми залепва към кръвта по задната част на бедрата ми. Отчаяно искам да се махна от тях двамата.
Катрин, Норфолк Хаус, Ламбет, ноември 1539
— Ще те наричам своя съпруга.
— А аз ще те наричам свой съпруг.
Толкова е тъмно, че не мога да го видя как се усмихва, но усещам извитите му устни, когато ме целува отново.
— Ще ти купя пръстен и можеш да го носиш на верижка на шията си и да го държиш скрит.
— Аз ще ти дам кадифена шапчица, избродирана с перли.
Той се засмива.
— За Бога, пазете тишина и ни оставете да поспим! — казва някой ядосано от друг край на спалното помещение. Вероятно е Джоан Булмър, на която липсват същите тези целувки, които сега обсипват моите устни, клепачите ми, ушите, шията, гърдите ми, всяка частица от тялото ми. Ще й липсва любовникът, който някога беше неин, а сега е мой.
— Да отида ли да я целуна за лека нощ? — прошепва той.
— Шшшшт — сгълчавам го аз и възпирам отговора му със собствените си устни.
Намираме се в сънливия унес, обхванал ни, след като сме се любили, чаршафите са усукани около нас, дрехите и бельото са се оплели в едно, цяла съм покрита с мириса на косата, на тялото му, на потта му. Франсис Деръм е мой, както се зарекох, че ще бъде.
— Знаеш, че ако се вречем в брак пред Бога и аз ти дам пръстен, това е също толкова истинска женитба, както ако се венчаем в църква, нали? — пита сериозно той.
Заспивам. Ръката му милва корема ми. Усещам как се размърдвам и въздишам, и разтварям крака, за да подканя отново топлото му докосване.
— Да — казвам, като имам предвид, че приемам докосването му.
1
Жената на Цезар: израз, превърнал се в нарицателно за човек, който при всички обстоятелства е длъжен да има безупречна репутация и да не позволява да се превърне в обект на подозрение. — Б.пр.