Орлов отново се закашля, заудря се по гърдите с ръка.
- Гад си ти, Льоша. Използваш слабостта ми. Отнемаш последното на болния човек... Крюков, ти какво ще кажеш? Съгласен ли си?
- Да не съм мома, че да ме питат - отвърна бившият ефрейтор. - Само да не забравяш да плюскаш, докато ме няма. И навън не излизай, ако не се налага. Прахчето, дето ти го предписа докторът да пиеш.
- Ох, прибирай си го, по дяволите! - махна с ръка Орлов. - Поне ще си почина без бавачка.
Планът с помощниците обаче се провали. Зотов попита как се казва прапоршчик Шварц и щом чу, че е Йосиф Самуилович, веднага заяви, че в организацията не приемат евреи. Отхвърлен бе и ефрейтор Крюков - по-низшите чинове също нямали място в „Съюза ". Такъв бил редът.
- Искаше ми се да направя бърза кариера - не стана - пошегува се унило Алексей. -Никога няма да стана командир на отделение...
Наложи се да се откаже от първоначалния замисъл. Все пак му предстоеше да работи сам. Това не променяше стратегията, но здравата бавеше нещата.
Стратегията бе подсказана от самата структура на „Съюза ". Да проследи всичко по веригата, внимателно, звено по звено: от „командира на отделение" до „взводния", от „взводния" до „ротния", от „ротния" до „батальонния" и така чак до върха.
Само да не сплаши дивеча.
Зотов вече нямаше и защо да бъде следен. Иван Климентиевич вече смяташе щабскапитана за свой и му каза адреса, на който можеше да бъде открит в случай на нужда. Дори се издаде, че два пъти седмично се срещал с взводния командир за доклад и получаване на заповеди.
Следващия петък Алексей просто тръгна след подполковника от дома му. На Патриаршите езера онзи десет минути поседя на пейка с някакъв господин Засукани Мустаци и оттам Романов вече пое след новия обект. Той стигна с трамвая до Кримския площад и влезе в сградата на Хранителните складове, като се подписа в книгата при портиера. Чекистите го идентифицираха именно по подписа: Христофор Петрович Бакшаев, счетоводител, живее на „Болшой Ушаковский переулок". Да бе, счетоводител, с тази стойка и походка.
Романов вървя по петите на „счетоводителя" три дни, добре, че длъжността „чусоснабарм" не изискваше присъствие на работното място. Бакшаев се срещна с още двама мъже с видимо офицерска външност, но Алексей реши да не си губи времето с тях. Навремето, на контраразузнавателните курсове, Романов бе присъствал на няколко лекции по визуална дедукция - много полезно нещо при следенето. Дори без да се чува за какво си говорят хората, много неща могат да се определят по „психопластиката", тоест по движенията и мимиката: примерния предмет на беседата и хода на разговора, йерархичния и енергийния баланс. Онези двамата бяха по-долу в йерархията от Бакшаев. Ясна работа - също такива „командири на отделение" като Зотов.
Но в неделя, в чайната на профсъюза на медсанработниците[47] , Засуканите Мустаци се срещна с едни Подковообразни Мустаци и се държа поведенчески недвусмислено: първо говореше напрегнато, поглеждайки събеседника в очите (докладва), след това слушаше и кимаше, все така напрегнато (получава инструкции).
Подковообразните Мустаци се оказа лекар от съседната военна болница - доктор Кирилов, бивш медик от лейбгвардейския кирасирски полк. Покрай проклетия ескулап отиде доста време, най-вече заради глупостта на Алексей. Кирилов не контактуваше с никого, който да прилича на нелегалното му началство. Едва на седмия ден, и то по случайност, Алексей подслуша пред вратата на кабинета му откъслек от тих разговор, в който докторът каза на собствения си фелдшер: „Ще бъде изпълнено, Карл Петрович".
Освен всичкото Романов виждаше този фелдшер наоколо всеки ден и го наричаха не Карл Петрович, а Прохор Иванович. Значи именно той беше „батальонният".
За сметка на това пък му провървя със следващото звено. Още същия ден фалшивият „Прохор Иванович" отиде в казармите в Хамовники и известно време се разхожда край оградата с командира на полка „Парижката комуна" другаря Стаднис. В края на разговора бе поощрително потупан по рамото, от което следваше, че Стаднис командва полк не само при червените, но и при заговорниците.
Цялата тази стара песен, повтаряща се като на развален грамофон, започваше здравата да втръсва на Романов, още повече, че покрай официалната си длъжност Стаднис непрестанно се срещаше с всякакви преки и непреки началници, така че след това се налагаше да проверява всеки от тях, който преди това е бил офицер. Всички се оказаха чисти.
Едва по време на първомайската манифестация Алексей най-накрая стигна до „бригадния". Докато полкът „Парижката комуна" стоеше пред Историческия музей, в очакване да премине по Червения площад, командирът изведнъж отиде да поиска огънче от някакъв уличен точилар. Онзи изглеждаше като живо олицетворение на Освободения Труд: стържеше с ножа по каменния кръг - отдаваше чест на пролетарския празник с искри, а на синята му престилка се мъдреше алена панделка. Но докато палеше папиросата си от обикновената свита цигарка, командирът на полка прекалено дълго мърда устни, а точиларят отвърна кратко и рязко, след което Стаднис виновно кимна.