- А Ричков къде се дяна?
- Наредено ми е да го сменя.
Ръката се протегна напред.
- Полковник Меркуров.
- Знам кой сте - леко се усмихна Алексей, отвръщайки почтително на ръкостискането. -Романов се казвам. Защо ме извикахте? Не е според инструкцията. Хората гледат.
Пред храма вече седяха първите просяци, макар че до сутрешната служба още имаше доста време.
- Знам. Имам спешно поръчение за вас. Ще остана дълго в амбулаторията. Вместо да стоите навън без работа, по-добре е да се върнете до дома ми и да вземете от жена ми синьото тефтерче. Забравих го в антрето. Паролата знаете, жена ми се казва...
- И това знам - прекъсна го Романов. - Ще бъде изпълнено.
И не мръдна от мястото си.
- Ами изпълнявайте.
- Само след като ви съпроводя до мястото.
- Че колко остава дотам? - Меркуров посочи с глава към Остоженка. - Сам ще си стигна, да не съм някоя госпожица. А тефтерчето ще ми потрябва.
- Аз съм военен човек. Инструкцията си е инструкция.
Меркуров се отказа да спори, само изруга. Значи „Охранният сектор" при тях е сам за себе си, направи си извода Алексей. Не се подчинява на дивизионния командир.
- Вървете тогава до мен. Няма какво да си играем.
Тръгнаха.
- И вие ли сте бивш сътрудник на Охранното отделение, като Ричков?
Алексей обидено изсумтя.
- Аз съм от военното контраразузнаване.
- Извинете - Меркуров леко се смути. - Офицер ли сте?
- Щабскапитан.
- Виж ти, колко ме цени Василий Василиевич. Поласкан съм... - разсеяно промърмори спътникът и замълча за дълго, замисли се.
Романов поизостана с половин крачка и също както сивият преди малко, взе да следи зоните: ляво, дясно, тил, ляво, дясно, тил.
Подминаха манастирчето с червената стена, стигнаха до малка градинка.
- По дяволите, последен съм - каза Меркуров. – Всички вече са тук.
В градинката седяха или се разхождаха един, двама, трима, четирима, петима мъже. Бяха облечени различно, но по един и същи начин се обърнаха за кратко и уж отново загубиха интерес. При това всеки се държеше така, сякаш няма нищо общо с останалите.
Тези също са охрана, не можеш да ги сбъркаш, определи Романов.
- Това е, щабскапитане. Доведохте ме до мястото - тичайте за тефтерчето. Постарайте се да хванете файтон. А аз ще ида да се полекувам.
Меркуров тръгна към ниска сграда с надпис „Амбулатория". Много удобно за конспиративни срещи, оцени Романов. Всеки може да дойде, без да предизвика подозрение.
Той известно време походи напред-назад по тротоара, улавяйки върху себе си бързите и внимателни погледи на останалите. Когато погледите се срещаха, той леко присвиваше очи, както бе прието сред служителите на тайните служби, когато искат незабелязано да се поздравят.
След това изруга тихо, дори се плесна по челото и бързо тръгна към верандата. Нека си мислят, че смята да догони Меркуров.
В приемното до стената имаше столове за посетителите, зад бюрото, под плакати за въшки и сифилис, седеше милосърдна сестра. Беше възрастна, с бяла платнена шапчица с червен кръст и доста злобна физиономия, която изобщо не излъчваше милосърдие.
Имаше две врати - една отдясно и друга отляво.
- При кого идвате? При доктор Ананиев или при доктор Зас?
Единият лекар явно за маскировка приема обикновени пациенти, а другият е онзи, който ми трябва, помисли си Романов. Но кой?
- Не ми задавайте глупави въпроси - сърдито каза той. - При кого ли съм дошъл в шест сутринта? Аз съм с Меркуров.
Тя мълчаливо кимна към вратата вляво. Коридор. Още една врата в дъното. Зад нея се чуват гласове.
Романов дълбоко си пое дъх. Почука силно. Гласовете замлъкнаха.
И сега - трето действие: всичко или нищо.
Под карантина
Кабинет като кабинет: стъклени шкафове, диплома в рамка, умивалник с огледало. Вътре има шестима души. Единият, вероятно самият доктор (Ананиев или Зас?) бе седнал зад бюрото, четирима, включително Меркуров, бяха насядали по столовете покрай стената и още един стоеше зад гърба на предполагаемия лекар. Засега нямаше за кога да ги разглежда.
- Какво има? - рязко се обърна Меркуров и обясни на останалите. - Това е моят телохранител, щабскапитан Романов.
Онзи, който стоеше зад „Доктора", леко се олюля, пръстите на лявата ръка се скриха в десния ръкав. Алексей, пределно концентриран, веднага регистрира това плавно, но бързо движение. Мъжът бе нисък, набит, напълно плешив или обръснат до голо, с месесто лице. По оперативен навик да дава прякори на обектите, чието име не знае, Романов мислено го кръсти „Толстоист" (под сакото си плешивият носеше риза „толстовка"[54])
54
Широка рубашка, подобна на носените от Л. Н. Толстой, получила широко разпространение сред неговите