- Разбрах намека.
Василий Василиевич му върна взетия часовник. Алексей го изпусна:
- По дяволите, пръстите ми са изтръпнали. Ама и вие имате една хватка...
Клекна и извърши елементарната манипулация, известна като „партерен бик". Удари стоящия пред него с чело в слабините, като едновременно го дръпна към себе си за глезените. Василий Василиевич с гръм и трясък се приземи по задник и нададе вик.
Романов също владееше изграждането на йерархията в глутницата.
- Шега за шега - каза той. - Казвам се Алексей Парисович и на „ти" преминавам само с офицери. Вие явно не се отнасяте към тях.
Полканов се изправи, държейки се за натъртения задник.
Усмихна се беззлобно.
- Както се казва във футбола, резултатът е едно на едно.
- Играете футбол?
- Запалянко съм. А вие?
- Преди войната бях в отбора на Санкт-Петербургския университет.
- Почакайте - Василий Василиевич ахна. - Вие сте вратарят Романов?! Много добре помня, как хванахте дузпа в мача със „Спарта" - той отново му подаде ръка, сега вече без задни мисли. - Много се радвам. Е, футболист с футболиста винаги ще се сработят. Защото разбират смисъла на думата „отбор"!
- Сега сутрин ли е или вечер?
Часовникът показваше десет и половина.
- Сутрин.
- Нима съм спал повече от денонощие? А имах чувството, че бих поспал още.
- Не, това е същата тази сутрин - хитро се усмихна Полканов. - Не сме чак такива леваци, за каквито ни мислите, Алексей Парисович. Все можем това-онова. Цялата документация на генщаба, включително и архивът на втория отдел на Огенквар[56], към който се водеше контраразузнаването, сега е в щаба на Червената армия в Москва. Просто трябваше да пратим бележка на нашия човек. Той ни предаде вашето лично дело. Всичко е вярно и снимката е ваша. Има само едно въпросче. Последното вписване е от юни седемнадесета: прехвърлен в действащата армия. Какво стана след това? С какво се занимавахте?
Тук нямаше от какво да се притеснява. След Октомври военно-бюрократичната машина бе спряла, нямаше как в стария формуляр да е отбелязано преминаването в Червената гвардия.
- Трупах злоба.
- Злобата - това е полезно нещо. У мен например тя винаги е била много, като на гладно куче - Полканов шеговито оголи зъби и дори изръмжа. - Само че не веднага намерих приложение на тази моя злоба. Виктор Борисович ми отвори очите.
- А той кой е?
- Ама че работа - учуди се Василий Василиевич - и това ми било контраразузнавач! Не познава Виктор Савин.
Аха, ето кой бил! Алексей, разбира се, беше чувал за Савин. По царско време това бе най-известният от терористите-нелегални, оглавяваше бойната организация на есерите, вездесъщ и неуловим. След Февруарската революция, при Керенски, беше станал заместник на военния министър, най-енергичният деец на временното правителство. Сега вече е ясно защо „Съюзът" е такава страшна сила.
- Занимавах се с шпиони, а не с политически. За разлика от вас. Вие нали сте от Охранното? Разпознавам стила на работа.
- Фильор от първи клас. Бях много добър в занаята, обичах си работата. Харесваше ми, че съм овчарка, пес на държавна верига. Вълците ги разкъсвам със зъби, а овцете ги понахапвам за меките хълбоци, да имат страх.
- И как се озовахте заедно със Савин?
- По волята на провидението. Аз в Бог не вярвам, разбира се, но тук не се размина без Божие чудо... – Василий Василиевич се усмихна при спомена. - Веднъж следях един подозрителен субект. И изведнъж стоплям - та това е Змея, цялото описание съвпада. (При нас Савин вървеше под псевдонима „Змей".) Направо се разтреперих от радост. Ама че късмет! Пет хиляди награда! Ех, викам си, сам ще го хвана. Бях честолюбив, самоуверен. Огнестрелно оръжие не ни се полагаше, но си носех ножчето. Вървя аз небрежно срещу „Змея", все едно се разхождам, гледам настрана. Изравних се с него и като го сграбчих! Имах такава хватка, която винаги ми бе вършила работа: с едната ръка го хващам долу за чатала и опирам острието в гърлото. „Стой! - викам. - Не мърдай!" И стиснах с ръка.
Полканов поклати глава, сякаш и сега се учудваше.
- Всеки щеше да кресне от болка или поне да потрепери. А на този не му трепна и един мускул. „Охо, вика, какви интимности". Бавно, спокойно хвана острието направо с гола ръка. „Ловко момче, браво. И смело. Не те беше шубе сам да се опиташ да ме хванеш". И стиска острието! Кръвта тече по китката ми, право в ръкава, а Савин и не мигва! И се усмихва отгоре на всичкото! „Не ти ли омръзна, вика, да играеш по свирката на стопанина като псе? Тръгвай с мен да се скитаме из гората, като волни вълци". Гледа ме право в очите, а погледът му - вие сам го видяхте. И тогава ме налегна нещо. Тръгнах след него и нито веднъж не съжалих.