Алексей се навъси. Орлов беше прав.
- Предлагаш да стрелям с боен, но някъде встрани, така ли?
- Също е рисковано. Куршумът ще рикошира в паважа или някъде другаде, ще изскочи искра - може да се забележи. Не, Льоша. Най-добре да стреляш сериозно. Но няма да ме убиеш, а ще ме раниш. Това ще свърши работа за доверието, а аз след това няма да се налага да преминавам в нелегалност.
- Как така да те раня? Истински? - попита недоверчиво Романов.
- Ами да. Лекичко. Ти как си със стрелбата?
- То аз стрелям прилично и Полканов обеща да ми даде маузер с оптичен прицел, с приклад и подпорка, от петдесетина метра с лекота ще пробия копейка, но... Сигурен ли си?
- Тима, твоят маузер е добре прострелян, нали? Дай му го.
- Какво си намислил? - попита Крюков, вадейки големия пистолет от дървения кобур.
- Ела тук - махна на Алексей Орлов. - Ето там, от стола, идва нашият деловодител другарят Ягода.
Долу на двора добре облечен мъж внимателно носеше пред себе си купа гореща супа.
- Сега ще проверим що за Вилхелм Тел си. Другарят Ягода не бива да яде тази чорба. Не е вкусна, пробвал съм я.
Крюков със смях го бутна по рамото.
- Хайде, Романов. Я глей, куртката му е генералска.
Алексей премери маузера в ръката си и каза с тъга:
- И това ми било сериозни хора, опора на държавата. Нехранимайковци!
Изчака, докато вървящият се обърна в профил и едва след това театрално вдигна ръка, и уж без да се прицели (всъщност се прицели, разбира се, но много бързо), стреля.
Пробитата тенекиена купа сякаш оживя и изскочи от ръцете на жертвата на експеримента, а самият деловодител с вопъл подскочи на място.
Погледна към хилещите се на прозореца Орлов и Крюков (Алексей благоразумно се скри зад пердето).
Цялата куртка на другаря Ягода беше в димящо зеле.
- Глупак си ти, Орлов, и шегите ти са глупави! Ще напиша рапорт до другаря Дзержински! Съсипа ми куртката! Ботушите от шевро[61]!
- Не бях аз, Крюков беше - посочи го с пръст Орлов. -Ама не беше нарочно, чистеше си маузера.
И той със смях се махна от прозореца.
- Между другото, като стана дума за ботушите от шевро, следващата седмица ще получим десет чифта за награди за особено отличили се сътрудници. Ако ме уцелиш внимателно, Льоша, единият чифт е твой. А ако се изложиш и ме убиеш, тогава не се и надявай... Стига си грухтял, Грухтюков - каза той на свилия се на две Крюков. - Срещу теб се пише рапорт до председателя на ВЧК, а ти се хилиш.
Операция „Доверие"
Заместник-началникът на „Охранния сектор" и сътрудникът на ВЧК няколко дни се готвиха за операцията, всеки по своему. В първото от тези качества щабскапитан Романов с часове изучаваше рутинното поведение и привичните маршрути на „мишената" и внимателно прострелваше в амбулаторията пистолета К-96 със самоделен, но превъзходно направен оптически мерник. Василий Василиевич бе освободил помощника си от всички други задължения.
Чекистът Романов също не си губеше времето. Той сам измисли привичките на Орлов и маршрута, подходящи за покушението, а след това подготви „мишената" за спектакъла.
На „Болшая Лубянка" №11 завършваха работите по преоборудването на сградата на застрахователното общество „Якор"[62] за щаба на ВЧК. Къщата на „Поварская улица" стана тясна за бързо разрастващото се учреждение, кабинетите не достигаха, нямаше къде да се направи затвор за важни подследствени - а такива се очакваха в най-скоро време в големи количества. Затова избраха голямата триетажна сграда със затворен двор, с множество удобни помещения и обширно мазе. Сега там тъкмо разрушаваха едни преградни стени и зидаха нови, караха мебели, вграждаха сейфове, сменяха вратите и прочее. Цялата работа течеше под личния контрол на члена на колегията другаря Орлов. Всеки ден точно в десет сутринта той като часовник пристигаше на „Лубянка" и влизаше във входа.
Мястото бе идеално. Точно отсреща имаше празна сграда с таван и капандура на покрива. Дистанцията за директен изстрел бе двадесет и пет метра, няма как да не уцелиш дори без оптически прицел.
Разбраха се, че Орлов ще слезе от колата и за няколко секунди ще остане на място, опрян на вратата — сякаш дава разпореждания на шофьора. Алексей смяташе да стреля по яката, за да одраска врата. Такава рана изглежда тежка, доста кърви, но бързо зараства. Изстрелът трябваше да бъде ювелирен, но Романов бе сигурен, че ще бъде точен. Той ръчно, с аптекарска везна, напълни патроните, та барутният заряд да си съвпада до милиграм. Тренира от същото разстояние и скоро бе в състояние да отчупи с куршум крайчето на главата на забит в стената пирон.