- По дяволите Училището! Часовете се отменят. Свобода! - провъзгласи радостно Романов, като се качи на кея.
Там той изведнъж спря и хвърли винтовката. Вдигна ръце и отстъпи назад.
Над лодката се надигна силует.
Познат глас каза:
- Дълго се разхождахте, офицерчета. Вече си мислех дали пък не съм се объркал, че ще се върнете при баркаса.
Десетникът Семьон! В ръката му - револвер. Отзад се чу скърцането на пясъка. От тъмната маса на склона слязоха още няколко души.
Романов отстъпи назад до Мона и прошепна:
- Урочасах се. Все пак няма да доживея до двадесет и осмия си рожден ден...
Тя изхлипа недостойно, по женски. Най-ужасно е, когато смяташ, че си спасен, а се оказва, че най-големият кошмар предстои.
Тя не запомни обратния път, гледаше си в краката. В гърба й се опираше щик и я беше страх: да не я промуши, ако се спъне.
Отведоха ги в някаква бяла постройка. Сигурно бе същата онази „инспекторска", която Мона видя преди залез, но в мрака не можеше да разбере дали е така. Там ги разделиха - нея я бутнаха в някакъв коптор без прозорци, миришещ на спарена слама. Макар да бе ужасно уморена, след като напипа онази гнилоч под краката си, реши да не сяда върху нея. Разчисти си едно кьоше, опря се на стената и си каза: „Е, това е. Сега ми остава да живея само до сутринта".
Видя като наяве: кол, а не него глава с дълга рижа коса, очите са изкълвани от гарваните, а отдолу има табелка. Какво ли ще напишат на нея? „Аз съм вражеска агентка"? Ах, не е ли все едно.
Господи, колко е страшно!
И си спомни историята, която майка й многократно разказваше.
Как тя като млада и глупава избягала, за да отиде на турската война и едва не се озовала в плен на башибозуците. Били свирепи, кръвожадни и също режели глави. Но майка й била спасена от герой, по когото тя тъгуваше цял живот.
Когато Мона порасна, майка й казваше с тъга: „Нищо, нормално е да обичаш двама мъже: единият, с когото живееш и ще остарееш, и друг, с когото си вечно млада. Ние, жените, имаме две природи. На едната й трябва мъж като твоя татко, а на другата такъв като моя Ераст Фандорин.
Но такива като Фандорин вече не виреят. Всички останаха в миналия век..."
Да, мислеше си Мона, обхванала с ръце раменете си. Тук няма да се яви никакъв Фандорин да ме спаси, и няма да има нищо повече. Само болка, мрак, а после кол и гарвани.
Тя си представи как един твърд клюн се впива в окото й.
Закри лицето си с ръце и заплака.
Ох...
Дори бе странно, че след всичките тези мисли тя успя да заспи.
Присъни й се сън от разказа на майка й. Страшен. По някакво поле препускаше ездач с космат калпак, за когото Мона знаеше, че се казва Смърт. Той крещеше гърлено на непознат език, на седлото му се кандилкаше нещо кръгло и тя дълго не успяваше да види какво е то. Най-накрая видя: мъртвешка глава, завързана за лъка на седлото за рижата коса.
Мона изпищя, скочи и не можа веднага да проумее къде се намира.
На пода лежеше тясна сива ивица. През процепа на вратата проникваше светлина. Беше сутрин.
В килията бе тъмно и задушно, но Мона бе готова да остане в нея вечно. Само вратата да не се отваря!
Подлата врата, сякаш бе подслушала мислите й, заскърца с пантите си. Мона примижа от нетърпимо ярката светлина. Прикри очи с ръка, видя в процепа силует с космат калпак.
- Хапвай, лелче - каза силуетът.
По пода изтропа глинено гърненце, върху нея кацна голям къшей хляб.
- Ако искаш навън - потърпи, скоро ще те изкарат. И вратата се затвори.
Какво имаше предвид той, запита се Мона. В какъв смисъл „изкарат"? Нима за разстрел? Но защо тогава е тази храна? Отговори си сама, със странно отчуждение: така се полага тук при тях, неясно защо. Осъдените винаги получават закуска и след това, непосредствено преди екзекуцията им дават да пушат. „При тях" значеше „при хората", към чийто свят тя вече явно не се причисляваше.
Няма да ям, рече си тя. Но хлябът бе прясно изпечен и миришеше чудесно, а в гърненцето се пенеше току-що издоено мляко.
Изяде всичко и това бе най-вкусната закуска в живота й, по-вкусна от кроасаните с портокалов конфитюр в „Астория"[79] .
Вратата отново изскърца.
- Излизай.
Мона стисна зъби и се надигна. Учуди се, че е такава спартанка: коленете не се подгъват, сърцето не бие лудо.
Но на двора бе слънчево и лъхаше свеж ветрец, в полето се носеше радостната глъчка на чучулигите, и новопридобитото спокойствие я напусна.
Не! Не! Не! Не е съгласна да напусне този свят!
- Добро утро, Елизавета Анатолиевна. Тоест недобро...