Каква е целта ми тук ли? Бих могъл да кажа, че просто седнах и взех да пиша, но всъщност изобщо не се самозалъгвам. Никога през живота си не съм правил нищо без цел, обикновено скрита, понякога дори и от мен самия. И аз ли като Куеръл съм тръгнал да разчиствам стари сметки? Или може би намерението ми е да оправдая делата си, да се извиня? Надявам се, не. От друга страна, не искам да си измислям и някаква друга лъскава маска… След като поразсъждавах, дадох си сметка, че метафората е очевидна: приписване на вината на друг, удостоверяване на истината и реставрация. Ще свалям пласт след пласт мръсотия — боя с цвят на карамел и спечени сажди, останали след един живот на криене и преструвки, — докато стигна до самото нещо и разбера същността му. Моята душа. Моят аз. (Когато се разсмивам гръмогласно като сега, стаята сякаш се сепва и отстъпва назад в почуда и недоумение, с ръка върху устата си. Нали съм водил тук съвсем приличен живот, не бива сега да се превръщам в креслив истерик.)
Днес запазих самообладание пред глутницата чакали от вестниците. Загивали ли са хора заради вас? Да, сладурче, загивали са и още как. Всъщност не, бях супер, вярвайте ми, щом аз го казвам. Спокоен, студен, уравновесен, стоик до мозъка на костите си: Кориолан към генерала. Аз съм голям актьор и в това е тайната на успеха ми (Не трябва ли всеки, който иска да разчувства тълпата, да бъде актьор, който играе себе си? — Ницше). Облякох се старателно според ролята си: старо, но запазено сако от пепит, риза от Джърмин Стрийт, вратовръзка „Шарве“ — червена, да ги подразня, — кадифен панталон, чорапи с цвят на овесена каша и такива на пипане и меки обувки без пета, които не бях носил от трийсет години. По-скоро имах вид на човек, който се връща от уикенд в Кливдън[2]. Помислих си дали да не взема и една лула като Скрайн, но това би било преиграване; освен това, за да изглеждаш убедително като пушач на лула, трябва да репетираш с години — никога не използвай прикритие, което не ти стои естествено, това беше друга от сентенциите на Бой. Според мен идеята да поканя милите хора от пресата в прекрасния си дом беше добър стратегически ход. Натъпкаха се вътре като овце, блъскаха си бележниците един на друг, пазеха фотоапаратите си, вдигнати високо над главите. Трогателно наистина: така нетърпеливи, така непохватни. Почувствах се като навремето, сякаш отново се върнах в Института[3] да чета лекции. Госпожице Туинсет, бихте ли спуснали щорите? А вие, Стриплинг, включете диаскопа. Слайд номер едно: Предателството в градината.
Винаги съм харесвал запуснати градини. Видът на природата, която си отмъщава бавно, ми доставя удоволствие. Не пущинака, разбира се, никога не съм харесвал пущинаците освен там, където им е мястото; но един общ безпорядък говори за основателно презрение към дребнавото упорство за ред и порядък на всеки хуманист. Когато става дума за растениевъдство, далеч не съм пò католик от папата и заставам на страната на косачката „Марвъл“ срещу градините. И тук, в този огласян от птиците априлски здрач, се сещам за първия път, когато видях Бобъра — заспал в хамака под шарената сянка в овощната градина зад къщата на баща си в Северен Оксфорд. Като пашкул. Тревата беше избуяла, а дърветата се нуждаеха от подкастряне. Беше в разгара на лятото, въпреки това виждах клоните обсипани с ябълкови цветове; толкоз за способността ми да помня (твърдяха, че съм имал фотографска памет; нещо много полезно в моята работа — моите работи). Освен това си спомням и едно дете, сърдит малчуган, потънал до колене във високата трева, който сечеше връхчетата на копривата с пръчка и ме наблюдаваше умислено с крайчеца на окото си. Кой може да е бил? Самата невинност (да, ето отново се мъча да не избухна в гръмогласен кикот). Вече доста разстроен от срещите си първо с покъртителната сестра на Бобъра, а после и със смахнатата му майка, аз се почувствах доста тъпо, взех да се мотая насам-натам, от крачолите на панталона ми стърчаха стръкчета трева, а една агресивна пчела, луднала по лосиона ми за коса, кръжеше на зигзаг около главата ми като влюбена. Под мишницата си стисках ръкопис — без съмнение сериозен труд вероятно върху късния кубизъм или върху дръзкия рисунък на Сезан — и внезапно там, насред избуялата поляна, идеята за тези изсмукани от пръстите преценки ми се стори абсурдна. Слънце, препускащи облаци, подухващ бриз и привели се клони. Бобъра продължаваше да спи, прегърнал тялото си, отпуснал глава на една страна, а над челото му се ветрееше и току проблясваше черен кичур коса. Очевидно това не беше баща му, с когото бях дошъл да се видя и за когото госпожа Бобър ме увери, че спи в градината. „Понякога задремва, нали разбирате — беше ми казала с презрително кралско изсумтяване, — липсва му концентрация.“ Приех това като обнадеждаващ знак: мисълта за сънен и отнесен издател се понрави на усещането ми, което ме караше да се чувствам като натрапник. Но не бях прав. Макс Бревоорт — известен като Големия Бобър, за да се различава от Ник — се оказа толкова хитър и безскрупулен, колкото са били и неговите холандски предци търговци.
3
Тук и до края на книгата под Института се разбира Институтът за изкуство „Кортоулд“, който е част от Лондонския университет. — Б. пр.