— Съвсем се е смахнала — каза. — Майка ми. В това семейство ние всички сме луди. Сам ще се увериш.
За какво сме разговаряли ли? Вероятно за моето есе. За относителните достойнства на Оксфорд и Кеймбридж. За „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“[5]. Всъщност не се сещам. След малко се появи Макс Бревоорт. Не знам какво съм очаквал — Смеещия се издател, предполагам: бузи като ябълки, големи черни мустаци и снежнобяла грива. Висок, слаб и блед, с удивително дълга и тясна глава, плешива, с лъснало теме. Той беше неевреинът, но приличаше на евреин повече от жена си. Носеше черен шевиот, овехтял до такава степен, че на коленете и лактите проблясваха ръждиви оттенъци. Загледа се в мен или през мен със същите големи черни очи като на Ник и със същата неподвижна мечтателна усмивка, въпреки че в неговата проблясваше пламъче. Аз се разприказвах, а той само ме прекъсваше, без да слуша, току отсичаше знам, знам и потриваше дългите си мургави длани. Тогава онова, което вършехме почти непрестанно, беше да говорим. Когато мислено се връщам назад сега, от тази тук гробовна тишина, чувам неспирна глъч от гръмки гласове, които казват нещо, в което никой не е склонен да се заслуша. Това беше Векът на изявленията.
— Да, да, много интересно — каза Големия Бобър. — Напоследък поезията се котира добре.
После умълчаване. Ник се изсмя.
— Макс, той не е поет — каза му.
Никога преди това не бях чувал син да се обръща към баща си на малко име. Макс Бревоорт премигна срещу мен.
— Ама, разбира се, че не сте! — каза без никакво смущение. — Вие сте изкуствовед. — Потри ръце още по-енергично. — Много интересно.
След това една прислужница с доста безцеремонно държане ни поднесе чай, госпожа Бобър се появи откъм градината, а Големия Бобър веднага й разказа как ме е взел за поет и двамата се разсмяха силно, сякаш това беше остроумна шега. Ник повдигна едната си вежда към мен в знак, че ми съчувства.
— С кола ли дойде? — попита ме тихо.
— С влак — отвърнах.
Усмихнахме се, разменихме си нещо като таен сигнал — бъдещи конспиратори!
На тръгване именно той взе есето ми, освободи ме от него, като го издърпа внимателно, сякаш беше нещо ранено и измъчено, после ми каза, че ще се погрижи баща му да го прочете. Госпожа Бобър говореше нещо за фасовете от цигари.
— Просто ги пускай в буркана от сладко — каза, — събирай ми ги.
Изглежда, физиономията ми е имала доста озадачен вид, защото тя вдигна бакърения чайник, разклати го, при което се чу как нещо се разплиска вътре.
— За листните въшки — поясни. — Никотин. Не го понасят.
Отстъпих назад, а тримата останаха по местата си сякаш в очакване на аплодисменти — родителите сияещи, а Ник мрачно усмихнат. Бейби си беше горе, слушаше джаз и репетираше ролята си във второ действие.
Полунощ. Кракът ми заспа. Ако можеше и останалата част от тялото ми да го последва. Но и така не е неприятно да будуваш, да си буден и нащрек като нощен хищник или, още по-добре, като пазител на спящото племе. Навремето се страхувах от нощта, от нейните ужаси и сънища, но след време взех да й се наслаждавам или почти. Нещо меко и благо се спуска над света заедно с мрака. На прага на второто ми детство. Май си спомням детската стая с нейната вълнена топлина и широко отворените очи на безсънието. Бях почти бебе, когато вече се чувствах самотник. Не става дума само за майчината целувка, с която по прустовски копнеех да приключа набързо, за да остана насаме с това странно меко дишащо тяло, в което уловеното ми като в капан съзнание мрачно бучеше като динамо в чувал. Още виждам неясния й отдалечаващ се силует и жълтата, разтворена като ветрило светлина откъм антрето, която се свива върху пода на детската стая, докато тя бавно затваря вратата и отстъпва мълчаливо, излиза от живота ми. Нямах и пет годинки, когато тя умря. Доколкото си спомням, не съм страдал заради смъртта й. Бях достатъчно голям, за да проумея загубата, но твърде млад, за да я приема с нещо повече от недоумение. Баща ми в своята добронамереност се премести да спи в детската стая на походно легло, за да прави компания на брат ми Фреди и на мен, и в продължение на седмици ми се налагаше да слушам как по цяла нощ се мята неспокойно в клопката на своята печал, като бълнуваше, говореше насън и призоваваше своя Бог, изпускаше нескончаеми трепетни въздишки, от които ставите на походното легло скърцаха мъчително. Аз лежах сковано, опитвах се да слушам не него, а вятъра в дърветата, които като стражи обграждаха къщата в кръг, и дори по-нататък — плесниците на прибоя по пясъчния бряг на Карик и протяжното им съскане, докато се отдръпваха по морските камъчета. Никога не спях обърнат на дясната си страна, защото тогава усещах ударите на сърцето си, а бях убеден, че като започна да умирам, ще го усетя как спира да бие още преди да ме обвие последната страшна тъмнина.
5
В „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ Маркс прави класически анализ на етапите на революцията във Франция от 1848 г. — Б. пр.