Тогава дочу вик — Гранби се появи по задния опашен ремък, катереше се без държачи и промуши войника, който пазеше левия коремен ремък. Мъжът падна мъртъв и шест белмени почти едновременно изскочиха на горната палуба. Останалите абордажници се събраха в плътна групичка, но трябваше да се предадат или да умрат. Мартин, подпомогнат от белмените, вече се бе освободил и прескачаше тялото на Куорли с извадена сабя.
— Ah, voici un joli gâchis[8]! - c отчаян тон изрече лейтенантът и направи последен храбър опит да приклещи с острието си дръжката на Лорънсовата сабя.
Изби я със страшен замах от ръката на Лорънс, но точно в този момент се олюля изненадано, а от носа му бликна кръв. Той падна ничком в ръцете на Лорънс. Младият Дигби стоеше колебливо зад него, а в ръка стискаше измервателното въже с вързания в края топовен снаряд. Бе се прокраднал от съгледваческия си пост на рамото на Темерер и бе ударил французина по главата.
— Браво на теб — рече Лорънс, след като разбра какво се бе случило.
Момчето се изчерви от гордост.
— Господин Мартин, ако обичате, свалете този мъж в лазарета — Лорънс подаде безжизненото тяло на французина. — Той се би като лъв.
— Слушам, сър! — устните на Мартин продължаваха да мърдат.
Той казваше още нещо, но тътенът отгоре заглушаваше думите му. Това бе последното, което Лорънс чу.
Ниският и опасен грохот от рева на Темерер проникна през мъглата на безсъзнанието. Лорънс опита да помръдне и да се огледа, но светлината заслепи болезнено очите му, а единият му крак въобще не реагира. Той опипа бедрото си и откри, че е заплетено в кожените ремъци на сбруята, а там, където една от катарамите бе разкъсала бричовете и кожата му, лепнеше от кръв. За миг помисли, че може да са пленени, но чу английска реч, а после разпозна крясъците на Барам и ожесточените думи на Гранби:
— Не, сър, не пристъпвайте още напред, по дяволите! Темерер, ако тези мъже се опитат да направят нещо, може да ги свалиш.
Лорънс се помъчи да се надигне и изведнъж го подхванаха нечии грижовни ръце.
— Внимателно, сър, добре ли сте? — това бе младият Дигби, който му пъхна в ръцете протекъл мях с вода.
Лорънс накваси устни, но не посмя да преглътне. Стомахът му бушуваше.
— Помогни ми да се изправя — каза дрезгаво и се опита да отвори очи поне малко.
— Не бива, сър — прошепна настойчиво Дигби. — Ударихте си лошо главата, а тези хора дойдоха да ви арестуват. Гранби каза да ви държим далеч от очите им и да чакаме адмирала.
Той бе скрит зад предния крак на Темерер и лежеше върху отъпканата пръст на летателната площадка. Съгледвачите Дигби и Алън се бяха навели над него от двете му страни. Вадички тъмна кръв се стичаха по хълбока на Темерер и оцветяваха пръстта в черно.
— Той е ранен — рязко каза Лорънс и отново се помъчи да се изправи.
— Господин Кейнс отиде за превръзки, сър. Един Пешьор ни удари през раменете, но останаха само драскотини — отвърна Дигби, като му попречи да стане.
Справи се успешно, защото Лорънс въобще не можеше да свие изкълчения си крак, камо ли да отпусне тежестта си върху него.
— Не бива да ставате, сър. Бейлзуърт отиде за носилка.
— Достатъчно, помогни ми да стана — рязко рече Лорънс.
Лентън не можеше да пристигне толкова скоро след битката, а той нямаше намерение да се излежава и да остави ситуацията да се влоши. Накара Дигби и Алън да му помогнат да се изправи и докато двамата мичмани се превиваха под тежестта му, излезе с накуцване от укритието си.
Барам бе там с дузина морски пехотинци и това не бяха неопитните момчета от ескорта му в Лондон, а обръгнали стари войници, които носеха оръдие с люти снаряди. То бе малко и късоцевно, но при това разстояние не им трябваше повече. Лицето на Барам беше станало мораво от препирнята с Гранби в края на площадката. В този момент той зърна Лорънс и присви очи.
— Ето ви и вас. Наистина ли мислехте, че може да се скриете тук като някой страхливец? Веднага се отдалечете от животното! Сержант, вървете да го арестувате.
— Няма да доближавате Лорънс!
Темерер се озъби на войниците, преди Лорънс да може да отговори, и вдигна лапа с извадени нокти, готов да ги нападне. Кръвта по раменете и врата му придаваше особено свиреп вид, голямата му яка бе вдигната заплашително. Мъжете се отдръпнаха, но сержантът каза с равен глас:
— Насочете оръдието, ефрейтор — и направи жест към останалите да вдигнат мускетите си.