Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си…
— Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че „не можем“ да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата: „Не мога, не мога и никога няма да мога“.
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчат, поглеждаме под око колчето и си мислим:
Не мога и никога няма да мога.
Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
— Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа…
Цялата си душа!
Под общ знаменател
Когато отидох за пръв път в кабинета на Хорхе, вече знаех, че няма да се срещна с обикновен психоаналитик. Клаудия, която ми го бе препоръчала, ме предупреди, че Дебелия, както го наричаше тя, бил „малко особен“ (sic)1.
Беше ми дошло до гуша от традиционните терапии и най-вече да лежа месеци наред на дивана на някой психоаналитик. Затова звъннах и си записах час.
Първото ми впечатление надхвърли всички очаквания. Беше горещ ноемврийски2 следобед. Бях отишъл пет минути по-рано и изчаках пред входа на сградата.
Натиснах звънеца точно в четири и половина. Електронната ключалка изщрака, отворих вратата и се качих до деветия етаж.
Зачатках в коридора.
Чаках.
И още!
И като ми писна да чакам, позвъних на вратата на апартамента.
Отвори ми мъж, който на пръв поглед сякаш беше облечен за пикник: носеше дънки, маратонки и ярка оранжева фланелка.
— Здравей — каза той. Усмивката му, признавам си, ме успокои.
— Здрасти — отвърнах. — Аз съм Демиан.
— Да, разбира се. Какво стана? Защо се забави толкова? Заблуди ли се?
— Не, не съм се забавил. Не исках да звъня, за да не попреча, ако имате пациент…
— „Да не попреча“? — имитира ме той, клатейки притеснено глава… И сякаш говореше на себе си, продължи: — Сигурно всичко ти върви така…
Занемях.
Това беше второто нещо, което ми казваше, и без съмнение имаше право, но…
Какъв гадняр!
Мястото, където Хорхе приемаше пациентите си и което не бих нарекъл „кабинет“, приличаше на него: неугледно, неподредено, разхвърляно, топло, колоритно, странно и… защо да не призная, малко мръсно. Седнахме на два фотьойла, един срещу друг, и докато му разказвах някои неща, Хорхе пиеше мате. Да, пиеше мате по време на сеанса!
Предложи и на мен.
— Ами… — отвърнах аз.
— Ами какво?
— Ами за матето…
— Не разбирам.
— Ами ще пия едно мате.
Хорхе ми се поклони раболепно и подигравателно и каза:
— Благодаря, ваше величество, че приехте поканата ми за мате… Защо не кажеш дали искаш мате, или не искаш, вместо да проявяваш снизходителност?
Този човек щеше да ме подлуди.
— Да! — отвърнах аз.
И едва тогава Дебелия ми сипа мате.
Реших да остана още малко.
Освен всичко друго, казах му и че сигурно нещо в мен не е наред, защото изпитвах трудности в общуването си с другите.
Хорхе ме попита откъде знам, че проблемът е в мен.
Отвърнах му, че вкъщи не се разбирам с баща си, с майка си, с брат си, с приятелката си… И следователно, явно проблемът трябва да е в мен. Тогава Хорхе за пръв път ми разказа „нещо“.
Така с времето щях да разбера, че Дебелия обича приказките, притчите, разказите, умните заключения и метафорите, до които стигаше. Според него единственият начин да разбере нещо, без да го е преживял лично, е да добие ясна вътрешна, символична представа за случилото се.
— Една притча, някой разказ или виц — твърдеше Хорхе — ще се запомнят много по-добре от хиляди теоретични обяснения, психоаналитични интерпретации или формални постановки.
2
В Аржентина, където се развива действието в разказа, пролетта започва през септември и свършва през ноември. — Б.изд.