Същият ден Хорхе ми каза, че в мен нещо можело и да куца, но добави, че този извод бил опасен, защото самокритичното ми мнение не било подкрепено от съответните факти. И тогава ми разказа една от онези истории, които разказваше в първо лице, но за които не се знаеше дали е преживял лично, или са плод на фантазията му:
Дядо ми доста си пийваше.
Най-много обичаше турската мастика.
Пиеше я с вода, за да я разреди, но се напиваше.
Тогава пиеше уиски с вода, но пак се напиваше.
Пиеше и вино с вода, и също се напиваше.
И един ден реши да се поправи… отказа се… от водата!
Гърдата или млякото
Хорхе не разказваше приказки на всеки сеанс, но странното е, че помня почти всички истории, които ми разказа за година и половина терапия при него. И може би имаше право, като твърдеше, че това е най-добрият начин за провеждане на курса.
Спомням си деня, в който му казах, че се чувствам много зависим. Споделих колко се дразня и в същото време не мога без това, което ми дава на всеки сеанс. Имах чувството, че заради възхищението и обичта, които изпитвах към него, бях станал прекалено зависим от неговия поглед за нещата и се бях пристрастил твърде много към терапията.
Тухлата бумеранг
Този ден бях много изнервен. Нямах настроение и всичко ме дразнеше. На сеанса започнах да хленча и почти нищо не се получаваше. Мразех всичко, което правех, и всичко, което имах. Но най-много ме беше яд на себе си. И както в един разказ на Папини3, който Хорхе ми прочете, този ден чувствах, че не понасям „самия себе си“.
— Аз съм глупак — възкликнах (или си казах на ум). — Ужасен кретен… Мисля, че се мразя.
— Мрази те половината от присъстващите в този кабинет. А другата половина ще ти разкаже една притча.
Имало някога един човек, който ходел навсякъде с тухла в ръка. С тази тухла си бил наумил да удря всеки, който го подразни и ядоса. Методът бил малко допотопен, но като че ли вършел работа, а?
Веднъж срещнал един приятел, доста влиятелен човек, който му наговорил куп обидни неща. Мъжът изпълнил решението си, грабнал тухлата и я запратил по него.
Не си спомням дали го улучил, или не. Но работата е там, че след туй го домързяло да отиде да търси тухлата. И решил да усъвършенства този „Метод за самозащита с тухла“, както го наричал. Завързал тухлата с връв, дълга един метър, и тръгнал по улицата. Така тя нямало да пада никога твърде далеч от него. Но скоро разбрал, че и новият метод си има своите недостатъци: от една страна, човекът, към когото насочвал гнева си, трябвало да се намира на по-малко от метър разстояние, а от друга, след като хвърли тухлата, трябвало да си прави труда да прибира връвта, която на всичкото отгоре често се оплитала и замотавала и съответно му създавала трудности.
Тогава мъжът измислил „Метод с тухла III“. Главната роля била отредена отново на тухлата, но при тази система вместо връв, имало пружина. „Сега мога да хвърлям тухлата по няколко пъти и тя ще се връща сама“, помислил си мъжът.
Щом излязъл на улицата и се почувствал застрашен, запратил тухлата. Но не успял да улучи целта, защото когато пружината се опънала докрай, тухлата полетяла обратно и го ударила право по главата.
Опитал отново и тухлата пак го ударила, защото не преценил добре разстоянието.
Трети удар получил, защото не я хвърлил в подходящия момент.
Четвъртият бил по-особен, защото, като решил да запрати тухлата по виновника, тутакси му се приискало и да го предпази от удара — и тухлата тупнала пак на неговата глава.
Излязла му огромна цицина…
Не се знае защо не успял да улучи никого — дали заради ударите, които получил, или заради някакво душевно разстройство.
Всички удари застигали все самия него.
— Този механизъм се нарича ретрофлексия: означава главно стремеж да предпазим околните от собствената си агресивност. Всеки път, когато отправяме агресията и враждебната си енергия към някого, преди да го достигне, тя спира пред една бариера, която издигаме самите ние. Тази бариера не поема удара, а само го отразява. И целият яд, раздразнението и враждебността се обръщат към самите нас чрез проявите на явна самоагресия (самобичуване, пристъпи на лакомия, дрога, неоправдани рискове) или чрез скрити емоции и чувства (депресия, чувство за вина, соматизация).